Тамплиерът

Над града като черен облак надвиснал дим. Из Йерусалим се носела вонята на клането, а в тесните ходници под Купола на скалата Юг и Годфроа събирали тайното съкровище, скрито из помещения, където великият Соломон някога държал конете си. На светлината на свещи и фенери те развили свещената плащаница, която покривала някога лицето на нашия Господ. Благоговейно коленичили и повторили тържествения си обет: царства, принцове и всички силни на деня можели да преминат по улиците на Свещения град. Те щели да идват и да си отиват като обикновени нощни стражи, но братството на Храма, храмовниците, тамплиерите щели да пуснат корен и от тях да израсте дърво, величествено като ливански кедър…

Под покрива на прокъсаната си шатра на склона, който гледаше към Йерусалим, Елеонор дьо Пайен се бе настанила удобно на молитвено столче. Мръсните й пръсти прехвърляха очуканите мъниста на молитвената й броеница. Изпоцапан с кръв и просмукан от мириса на дим, Теодор бе приклекнал до нея. Беше смъкнал ризницата си. Повдигна меха с вино, който държеше, в наздравица към Елеонор и отпи от виното.

— Йерусалим падна — той избърса устни с опакото на ръката си. — С помощта на картите, които беше събрал, брат ти откри своето съкровище. Реликви, Елеонор, ленени покривала, които пазят отпечатък от лика и тялото на нашия Спасител, документи, вещи, скъпоценни камъни, сребро и злато. Двамата с Годфроа…

— Добре ли са те?

— Могъщи като лъвове! Но изгубиха някои от своите събратя.

— Участваха ли в клането?

— Господарке! — седналият зад Елеонор Симон се приведе. — Господарке-сестро, забрави клането!

— Да съм забравела, виж го ти! — ядно отвърна тя.

— Ще идеш ли в града? — попита Теодор. — Юг и Годфроа чакат. Отправиха благодарствени молитви Богу… — той замлъкна, като видя изражението на Елеонор. — Казах им за Белтран.

— И?

Теодор разпери ръце.

— Приеха го като обикновен негодник, който е създавал проблеми и нищо повече. Елеонор, ще дойдеш ли?

— Пропътувах хиляди мили — каза едва чуто тя, притвори очи и отново ги отвори. — Мислех, че ще танцувам на входа на Йерусалим, а ето ме тук, и не искам да влизам в Свещения град. Не искам да гледам още отсечени глави и стени, облени с кръв.

Извърна поглед към черните струи дим, които се издигаха над града.

— Тук, Теодор — тя потупа гръдта си, — тук е Йерусалим. — Това е — тя се наведе напред и погали страната му — лицето на Спасителя. Тук — притисна тя ръка в гърдите му — се крие истинската вяра. Там — тя махна с другата си ръка, — в някоя белосана къщица, с орлови нокти, които се катерят по стените, там е раят.

Остави настрана молитвената си броеница, загърна се по-плътно с наметалото си и се изправи на крака.

— Ами Алберик?

— Би се като истински воин, ранен е, но е добре.

Елеонор се усмихна и протегна ръка.

— Ела, нека да намерим Норбер и Иможен и да ги погребем достойно.

Посочи към ковчежето с прекрасна резба, което лежеше до стола й, същото, което Иможен беше считала за най-важното си притежание.

— В името Божие, Теодор, и в името на моята любов, ще го отнесеш ли в града? Ще го заровиш ли в земята под някой кипарис — тя се усмихна, — а после се върни обратно при мен, и ние двамата ще открием нашия собствен Йерусалим.

Послепис на автора

Книгата „Тамплиерът“ се основава изключително на исторически свидетелства, които могат да бъдат прочетени във великолепната книга: The First Crusade. The Accounts of Eye Witnesses and Participants („Първият кръстоносен поход. Разкази на свидетели и участници“) под редакцията на А. С. Крей (Принстън, 1921). Прекрасно съвременно описание предлага и книгата на Кристофър Тайърман God’s War („Божията война“, Алън Лейн, 2006). Начинът, по който византийците са възприемали събитията, е представен ясно в „Алексиада“ на Анна Комнина, превод на Е. Р. А. Сютър (Пенгуин, 1976), а гледната точка на мюсюлманите — в The Damascus Chronicle of the Crusade („Дамаска хроника на кръстоносния поход“) под редакцията на Х. А. Р. Гиб (Дувър Пъбликейшънс, 2002). Колкото до кражбите на реликви и подвизите на хора като Магьосника, препоръчвам „Furta Sancta, кражби на реликви през Средновековието“ от Патрик Грей (Принстън, 1978). Реликвите, свидетелстващи за Страстите Христови, са били предмет на голям брой книги, но ви препоръчвам The Blood and the Shroud („Кръвта и плащаницата“) на Йън Уилсън (Уайдънфелд и Никълсън, 1998).