Тамплиерът

— Дадохме име на всяка от портите — заяви Юг. — Най-източната, която води към Алепо, ще се нарича Портата на свети Павел. Втората след нея в посока запад, е Кучешката порта, която води към реката. Третата, където Оронт минава покрай стената, е Портата на херцога. Не — Юг изпревари въпроса — тя не е толкова уязвима, колкото ви се струва, понеже е защитена от непроходимо тресавище. По-нататък има мост, който прехвърля Оронт. В неговия край се намира Портата на моста. Най-западната порта, която води надолу към пристанището „Свети Симон“, е Портата на свети Георги. Трябва да си дадем ясна сметка, че за да нападнем която и да е от тези градски порти, ще трябва да прекосяваме река Оронт. Понеже нямаме достатъчно хора, за да обградим и петте порти едновременно, турците могат да излязат от която е и да е от другите порти, които са свободни и да ни уловят в капан срещу стените.

— Така е, както казва Юг — потвърди Теодор. — Не можем да обсадим и петте порти едновременно.

— Следователно турците могат да влизат и да излизат, когато им се прииска — заяви Иможен. — Било през някоя от главните порти, било през страничните врати нагоре по хълмовете, които не можем да пазим.

— Можем ли минем през Оронт? — попита Елеонор.

— Не — отвърна Теодор. — Турците ще ни обстрелват, ще ни нападат и ще ни притиснат към реката или към стената без възможност за изход. Пък и потокът, както и река Оронт правят земята блатиста, неподходяща за лагер, особено с наближаването на зимата, когато дъждовете и снега бързо ще предизвикат повишаване на нивото на водите.

— Помислете! — Юг издърпа картата от пръстите на Симон. — Антиохия е като разпростряла се пред нас градина, в която можем да влезем единствено от север, докато жителите й вътре могат да излизат от нея през много изходи.

— Тогава защо ни е да я обсаждаме? — попита Белтран. — Защо просто не се приберем у дома?

— Бог ще ни помогне — заяви Пиер Бартелеми.

— Как? — присмя му се Белтран.

— Със силата си! — извика Пиер Бартелеми и крясъкът му подгони птиците около него. — Той ще ни помогне! Ще ни изпрати ангелите си!

— От сърце и душа се надявам да стане така — прошепна Белтран, но шепотът му беше достатъчно силен, за да го чуят останалите.

Елеонор знаеше, че предстоящата обсада ще бъде голямо изпитание. Обхвана я дълбоко чувство на униние и все по-често търсеше Алберик и Норбер, за да изповяда греховете си. Тези Божи хора бяха непоколебими във вярата си, че все пак накрая армията ще победи. И двамата насърчаваха Пиер Бартелеми, когото виденията спохождаха нощем.

Божията армия се приготви и бавно се спусна към Антиохия. С кратък, но ожесточен набег превзеха така наречения Железен мост над Оронт, който водеше към североизточната част на града и контролираше пътя към Алепо и Дамаск. Последва кръвопролитно сражение. Франките сформираха с щитовете си „костенурки“ и така напредваха към крепостта, която пазеше моста. Най-накрая тя падна и Божията армия се заспуска към подножието на хълмовете, което преливаше в Антиохийската равнина. Разположиха се пред града през последната седмица на октомври, точно преди празника на Вси светии. Издигнаха лагера си и Елеонор препусна с предводителите на Бедните братя, за да огледат съоръженията от защитната система на града. Изглеждаше впечатляващо: редица от големи и малки кули се открояваха на фона на зелените отблясъци от овощните градини. Описанието, дадено от Юг и Теодор, беше съвсем точно. Водите на Оронт сияеха на слънцето. От другата му страна се простираше обширно блато, после следваше стената с яките си кули, разположени от всяка страна на петте порти. Над предните защитни съоръжения се издигаше върхът на висока планина, която, както научи Елеонор, се наричаше Силпиус. На самия връх се извисяваше страховита, непревземаема цитадела, от която се виждаше цялото поле.