Тамплиерът

Обсадата беше започнала. Дните на безметежност и безгрижие приключиха. Божията армия бе опустошила лозята, хамбарите с жито и овощните градини из околностите, чиито дървета бяха натежали от плод. С наближаването на зимата, полето беше напълно плячкосано. Турците пуснаха арменците в лагера като техни шпиони, но задържаха съпругите и децата им като свои заложници за всеки случай, ако им потрябват при бойните действия. Когато заловяха някой от тези шпиони, Боемунд го развеждаше напред-назад из лагера и после набързо му отсичаше главата. Турците им отвръщаха с не по-малка жестокост. Намерилият подслон в града арменски патриарх, беше изведен на защитната стена и провесен надолу с главата през парапетите й. Биха го с пръчки по стъпалата. Изведоха на стената и франкски затворници, а после ги обезглавиха и с катапулти изстреляха главите им в лагера. Елеонор беше една от тези, чието задължение беше да събират ужасните отсечени глави и да ги увиват в ленени платна, за да ги погребат достойно. Вършеше с най-голямо старание задълженията си и в ума й все се въртеше призивът „Deus vult!“, а тя се чудеше това ли е Божията воля. Едно от погребенията остави неизличим отпечатък върху нея — погребението на Аделбаро, архидякон на Мец. Аделбаро отишъл в гората близо до Портата на моста, за да поиграе на зарове с млада жена от лагера. Решили този ден да се поразвлекат и поразвеселят. Взели вино, плодове и хляб. Турски отряд излязъл от града, нахлул в овощната градина и отвел всички, които се намирали там. Сред тях били и Аделбаро и момичето. Пленили и двамата и ги отвели в града. Тъкмо преди мръкване завлякоха Аделбаро на върха на защитната стена и го обезглавиха, а девойката съблякоха и я изнасилваха отново и отново. Виковете й се носеха в тъмнината. Призори я убиха и отсякоха главата й. В мига, в който отец Алберик привършваше литургията, свистенето на катапулта пресече изричаната от него благословия и двете отрязани глави се търколиха в лагера. Подскачаха из земята известно време, после спряха — две ужасяващи свидетелства за ужаса, с изцъклени очи и зинали усти. Теодор, Елеонор и Симон ги прибраха в ленени торби и ги погребаха заедно в дупка, над която струпаха камъни, а Алберик поръси наоколо светена вода с жезъла си, за да освети земята. След погребението Елеонор седеше и хлипаше в шатрата си, а притесненият за своята господарка-сестра писар Симон се чудеше с какво да се захване. Отвън отново се чу свистенето на катапулти, които изпратиха нови ужасяващи товари в лагера. Надигнаха се викове и крясъци. Някъде из лагера монах подхвана химна „In Cruce Cristus Dominus Vincit Mundum“ — „На кръста Христос Господа Наш победи света.“

Елеонор слушаше думите и се разсмя. Каква победа, мислеше тя. Какъв свят? Лежеше на нара, скръстила ръце и се взираше в светлината, която струеше от отвора на шатрата. Спомни си пророчествата на Пиер Бартелеми за Апокалипсиса. Дали те не бяха част от този Апокалипсис? Дали тя вече не беше мъртва и не беше в ада? Какво общо имаше цялата тази жестокост с Христовия кръст? Тя, Юг, Годфроа и останалите приличаха на объркани невръстни деца. Никак не ги привличаше кървавата цена на начинанието им. Сякаш като подигравка с размислите й, отново се понесе съсъкът на катапултите, крясъците на обсаждащите, последвани от виковете на стрелците по-близо до стените. Над всички тях се извиси глас, произнасящ молитва на турски. Елеонор знаеше какво става. За отмъщение на обезглавяването на архидякона и момичето, до речния бряг бяха завлечени в купом турски пленници и на свой ред обезглавени. Тръпки побиха Елеонор и тя избухна в плач. Иможен влезе и приклекна до нея. Елеонор се взираше във вдовицата. Увери я, че не е болна. В действителност имаше чувството, че е прогледнала и вижда по-ясно. Гледаше към еврейката, решена на всяка цена да погребе пепелта на родителите си в околностите на Божия град. Елеонор я разбираше. Но дори и Иможен се беше променила. Йерусалим вече не я интересуваше. Интересуваше я само Белтран. Той се беше превърнал в смисъл на живота й, в нейна втора, а може би и първа причина да върви с кръстоносците. През последните няколко месеца Иможен се отдръпна от нея. Понякога Елеонор забелязваше как тя я наблюдава с любопитство, но твърде рядко отваряше дума за Белтран, макар понякога да се опитваше да въвлича Елеонор в разговор за това какво ще се случи след превземането на Йерусалим. Елеонор не обръщаше внимание на въпросите й, интересуваше я повече настоящето, отколкото плановете за бъдещето.

Елеонор продължаваше да лежи и да се взира безцелно. Иможен й предложи вино. Елеонор отказа, а Иможен излезе. Писарят Симон, приклекнал в ъгъла, изпълзя навън, за да доведе Юг, който влезе и седна до сестра си. Придума я да изпие налятото от Иможен вино. Елеонор така и стори и усети как по тялото й се разля топлина. Въздъхна дълбоко, седна и понечи да стане. Юг я спря.

— Няма ми нищо — промърмори Елеонор. Хвана се с две ръце за главата и втренчи поглед в ботушите си от волска кожа, изцапани с жълтеникава кал.