Тамплиерът

Армията на Ридуан се появила, хиляди бойци, разделени на две части. Турците очаквали нападението на франките, но те не нападали, затова не им останал друг избор, освен да продължат към тях в тръс. Денят бил мрачен, така разбра и записа по-късно и самата Елеонор в своята хроника, а сражението се случило на голо поле — отчаяна битка на живот и смърт. Стрелите на турците свистели из въздуха, но бойният строй на франките не помръдвал. С празни седла, конете се вдигали на задни крака, хвърляли се напред и се плашели. Франките само пеели, стих след стих от един и същи псалм, очаквайки вражеските отряди да връхлетят отгоре им. Най-после турците се хвърлили в нападение, франките сторили същото. Дългите копия били насочени напред, щитовете били вдигнати, а конете — пришпорени. Врязали се в турците, като накарали първия ред да се свие и навлезе във втория, което предизвикало крайно объркване. Тогава Боемунд включил и шестия си отряд, който заобиколил бойното поле и се вклинил отдясно във вражеския боен строй. Бързите коне на турците не им били от голяма полза. Боемунд се движел напред като жътвар сред житно поле, първо с копие, а после и с меч, рицарите му го следвали. Тъмночервените им знамена се веели на вятъра. Франките неуморно нападали. Мечовете им били като мълнии, разкъсвали вражеския строй както нож реже платно. Сеели смърт наляво и надясно. Турците се огънали и побегнали. Франките се втурнали след тях. Объркването сред бойците на Ридуан се разпространило като вълни по водата. Накрая Ридуан от Алепо и главният му военачалник избягали, оставили бойното поле на Боемунд и неговите рицари, които нахлули в лагера на враговете си и го завладели. Тогава се развяло черното знаме на беззаконието. Не взели никакви пленници. Съсекли всички до крак. След ден Боемунд накарал да издигнат колове покрай защитния ров на Антиохия. На всеки от тях сложил по една глава, така че защитниците на града да могат да гледат хилядите колове с набучените на тях ужасяващи трофеи.

Новините за победата на Боемунд предизвика повсеместно униние сред жителите на Антиохия и изуми Яги Сиян и съветниците му. Въпреки всичко, те продължаваха да хранят надежда, че гладът и чумата ще опустошат армията на кръстоносците. Докладите, които идваха в града, бяха все по-мрачни. Франките ровели из земята за корени и дъвчели кожа, за да залъжат глада си. Тъпчели се с жилавото месо на умрелите камили, ловели плъхове и мишки. Някои станали човекоядци и събирали труповете на мъртвите турци, одирали ги и ги печали на шиш, варели парчета месо от тях в грамадните си казани. Новината за отвратителното угощение обиколила лагера и хората се насъбрали да гледат. Опиталите веднъж човешко месо, започнали да търсят още из мюсюлманските гробове извън градските стени.

Теодор довери на Елеонор, че Божията армия вече се била стопила до трийсет хиляди, но все още се надявали на победа, особено защото била пристигнала помощ.

Кораби от Англия и Ено влезли в пристанището „Свети Симон“, с тях пристигнали строители и дървени трупи, за да се изградят обсадни машини. Яги Сиян чу новините и изпрати свирепи наказателни отряди, които били отблъснати. Франките решили, да поставят всички врати на града под обсада. Завладели изоставена джамия близо до Портата на моста, отблъснали нападателите, изкопали двоен ров, издигнали стена от варовик и кула, която нарекли La Mahomerie56. Предстоеше и по-лошо. Танкред се разположи по хълмовете близо до Портата на свети Георги, нападаше кервани и товари с провизии, заграбваше конете и провизиите, после се премести и укрепи в изоставен манастир наблизо.

Март изтече и започна април, Антиохия разбра, че франките са все така изпълнени с решимост да завладеят града. Вече всяка от портите беше под обсада и въпреки изпращаните навън отряди и нападенията, Божията армия се държеше твърдо. В Антиохия започнаха да се ширят страх и несигурност. Пазарите и тържищата вече не бяха пълни. Градът беше многолюден и когато франките затегнаха хватката си, започна да се чувства недостиг на храна. Вече не канеха Елеонор и останалите на тържества и угощения. Храната се намираше все по-трудно. Стоките поскъпваха. Обсадата започна да се чувства остро. Яги Сиян реши да всее ужас в противниците си. Нареди да изведат пленниците горе на защитните стени. Поискаха от един пленен при нападение рицар на име Рейнолд да се отрече от вярата си. Рицарят отказа и го убиха незабавно горе на парапетите. Трупа му хвърлиха в градския ров. Изведоха и още пленници, които също се опитаха да принудят да си сменят вярата и те отказаха. Яги Сиян нареди да съберат клони. Вързаха пленниците — мъже и жени — на кладата и я запалиха. Писъците на горящите пленници се чуваха из целия франкски лагер, но тази варварщина само настърви още повече франките да се борят за победа.