Тамплиерът

Притеснен, пусна отново въжето, издърпа нова стълба и я закачи здраво. Елеонор продължаваше да стои в мрака, както й беше наредил Теодор. Все нови и нови рицари се изкачваха и тръгваха напред с очи, пълни с гняв и страх. Бяха изпълнени с желание за битка, разкъсвани от ужас и от желание да си отмъстят на врага. С извадени мечове те бързаха надолу по стъпалата на кулата. Фируз тръгна след тях. Звън и дрънчене долитаха отдолу. Рицарите се опитваха да разбият страничните врати. По протежение на стената започнаха да проблясват светлини. Ударите по стоманата отекваха като камбана за тревога към съседните кули. Накрая някакъв силен трясък я накара да забърза надолу по стъпалата. Около нея пробягваха сенки. Тясното, криволичещо стълбище вонеше на пот, кожа, коне, носеше се и смрадта от лагера. На прага на кулата сред локва кръв лежеше мъртвец. Дворът, на който се излизаше от стълбището в кулата, беше пълен с въоръжени мъже. Страничните врати бяха разбити. Исполин на черен боен кон нахлу в двора сред оглушителен тропот на копита. Кървавочервеното знаме, което носеше, се развя сред викове и възторжени възгласи. Беше дошъл Боемунд, вдигнал с една ръка знамето, а с другата — меча си. С гръмовен глас, раздрал тишината, той обяви, че смъртта е влязла в Антиохия.

— Deus vult! Deus vult! — подхванаха наоколо вика. — Антиохия падна!

Започна свирепо клане. Божията армия завзе и други порти, а сетне връхлетя като придошла река из улиците и площадите. Турците — мъже, жени и деца — побегнали навън в нощта, бяха съсичани, докато накрая настланите с камък улици се превърнаха в кървав килим. Неописуеми писъци и смразяващи сърцето викове се носеха в нощта, надвиваха трясъка на битката и глухите удари на секирите, забиващи се в дърво. Портата на моста беше превзета и отворена. Реймон дьо Тулуз и неговите провансалци се втурнаха във вътрешността на града като глутница кръвожадни вълци, пръснаха се из уличките. Навън армията беше изнемогвала на вятър, дъжд и непоносим пек. Бяха се хранили с листа и корени, бяха пили вода, толкова кална, че им засядаше на гърлото. Сега, в този даден им от Бога ден — Денят на гнева, Денят на отмъщението — те бяха постигнали целта си. Кръвта щеше да очисти и измие страданията, през които бяха преминали. Антиохия трябваше да бъде наказана с меч.

Франките нахлуха в джамиите, настървени да открият следи от какви ли не светотатства, но не откриха друго освен покой, тишина, сладко ухание на свещи и първите лъчи на зората, които проникваха през украсените с резбовани плетеници прозорци от цветно стъкло. Красотата на тези молитвени места беше дивашки унищожена. Никаква милост не беше проявена към имамите и духовниците, които набожно коленичеха с лице към Мека. Мюсюлманските духовници посрещнаха смъртта достойно. Молитвените килимчета, на които коленичеха, прогизнаха от кръв. Франките се развилняха из палатите, за да търсят злато, сребро и скъпоценни камъни. Завличаха стенни украси, килими, завивки, тъкани, блуждаеха, излезли обратно на улиците, натоварени със заграбените ценности. Разбиваха скринове, ракли и сандъци. Нахвърляха се върху жените от харемите — красиви арменки и черкезки — изнасилваха ги жестоко на скъпите възглавници и прекрасните бродирани дивани. Светлолики гърци пееха молитви, кръстеха се и вдигаха високо разпятието с надежда за милост от ръката на тези убийци, които помитаха Антиохия и чиито мечове отнемаха живот с един замах, както вятърът гаси свещта с един порив.

Залавяха и изтезаваха турците. Разпаряха стомасите им, изсипваха вътрешностите им, за да ги горят или развеждат като псета, докато не рухнеха мъртви на земята. Гарнизонът се оттегли на сигурно място в крепостта, където развяха своите зелени и бели знамена в очакване на помощ. Боемунд незабавно нападна крепостта, която сега се командваше от синовете на Яги Сиян, докато стрела не го улучи в крака и не го накара да се оттегли. Самият Яги Сиян се уплаши и побягна. Пиян, обзет от ужас, той не можеше да се задържи на коня и накрая хората от личната му стража, които искаха да се измъкнат час по-скоро, го изоставиха на земята. Намери го някакъв арменски касапин, който му отсече главата, взе я заедно с доспехите и бронята и ги занесе на Боемунд, за да получи награда.

Елеонор научи по-късно за всички тези събития, които се бяха разиграли, докато тя се криеше в „Близначките“, изморена и изтощена до смърт. Теодор дойде, за да й донесе храна. Върнаха се и Юг и Годфроа, но Елеонор лежеше неподвижно на възглавниците с празен поглед. Призна тихо на Теодор, че мечтае да се прибере у дома. Той го отдаде на напрежението, което беше преживяла преди падането на града. Останала сама, Елеонор се отдръпна още по-навътре в мрака на кулата. Отвън кръвопролитията постепенно затихваха. На четвърти юни, Теодор я събуди и задъхано обясни, че турски ездачи и съгледвачи са се появили в подножието на планината на север от Антиохия. Онези, които все още се отбраняваха в крепостта, бяха издигнали черен боен флаг и заплашваха да слязат в града.