Тамплиерът

— Трябва да дойдеш — настоя Теодор. Накара Елеонор да се облече бързо, събра малкото й вещи, и я изблъска през вратата, а после и надолу по стъпалата, вън от кулата. Докато бързаха по прашните пътеки, той я предупреди какво да очаква. Влязоха в прокълнатия град. Улиците все още бяха пълни с трупове. Белите стени на къщите и останалите сгради бяха станали пурпурни от кръв. Воня на разложение се носеше навсякъде, отравяше въздуха и разбъркваше стомасите. Адемар дьо Льо Пюи правеше всичко по силите си, за да събере труповете от площадите и пазарите. Буйно горяха огромни погребални клади, лютивите черни пламъци се издигаха нагоре и ближеха като зли езици светлото синьо небе. Плячкосването отново набираше сила. Божията армия се оказа затворена в Антиохия. Храната продължаваше да не достига. Боемунд и останалите водачи яздеха из улиците с развети знамена. Пред тях бързаха вестители, свикваха мъжете отново под бойните знамена. Елеонор имаше чувството, че прекосява адската пустош. Горяха клади. Навсякъде се виеше черен пушек. Единствено ръката на Теодор, обвила раменете й, я защитаваше от безкрайната безнадеждност, която заплашваше да я погълне. Черна като катран нощ заплашваше да удави душата й. Една мисъл се въртеше натрапчиво в главата й: Фируз! Не знаеше какво се е случило с него. Действително, неговата лична мъка беше причинила тези събития. Асмая го беше предала, а като разплата за изневярата й той беше предал Антиохия. Но ако не беше го сторил, какво щеше да се случи с Юг, Годфроа и останалите? Дали този живот, питаше се тя, не беше предателски отворена врата, която води към друга? Свещениците проповядваха за ада. Елеонор изпитваше усещането, че вече е погребана. Щеше ли да има спасение, или тя и всички други — арменци, гърци и турци — вече бяха преживели Страшния съд и сега изкупваха греховете си с вечно наказание? Елеонор, настанена в спалнята на някакъв турски търговец, бълнуваше тихо, повтаряйки преследващите я размисли. Собственикът на къщата беше мъртъв или избягал. Повиканият знахар я накара насила да изпие някаква горчива напитка и тя заспа, цялата плувнала в пот.

През следващите няколко дни Елеонор ту пропадаше в съня, ту отново изплуваше от него, но започна да предусеща бурята, която заплашваше да се стовари върху Божията армия. Карбука беше пристигнал с армията си, която наброяваше най-малко седемдесет хиляди души, готови да се нахвърлят срещу франките, чиято численост беше трийсет хиляди — изгладнели бойци, на които все така не достигаха доспехи и коне и все така нямаше какво да ядат и да пият. Градът отново беше обсаден. Разгоря се кърваво и жестоко сражение. Кулата „Mahomerie“, държана от Робер Фландърски, беше обсадена. Турците донесоха катапулти и балисти, за да сеят смърт сред франките. Робер Фландърски опожари кулата и се оттегли през Портата на моста. Междувременно в града турците, които се отбраняваха във вътрешната крепост, преминаха в настъпление, хвърляха се в свирепи нападения. Боемунд организира отбраната по хребета на хълма срещу крепостта. Въпреки непрестанния дъжд върху Божията армия се сипеше порой от копия, стрели и камъни. Битките продължаваха от зори до здрач, така че онези, които имаха хляб, нямаха време да го изядат, а онези, които имаха вода, нямаха време да я изпият. Не липсваха нито смелост, нито рицарски подвизи. Робер дьо Барневил заедно с петнайсет рицари, нападнал турски отряд конници, но беше обкръжен от много повече. Опитал се да се измъкне и да потърси защитата на града, но го пронизала стрела. Конят му също бил улучен. Пронизали го с копие в главата, която по-късно отсекли и набучили на пика, за да дразнят онези, които наблюдавали през бойниците на защитната стена.