Тамзин

Сигурно съм поплакала, ама не много. Наистина не съм голяма ревла. Лежах си с господин Котак на гърдите и прехвърлях възможностите. Норис постоянно повтаря едно — когато си на кофти място, объркан си и не знаеш кой път да поемеш, най-доброто, което можеш да сториш, е да замълчиш и наистина хладнокръвно да обмислиш възможностите си, вариантите, дори всичките да са пълни лайна, докато прецениш кой от тях е най-малко лайнян. Разбира се, щом Норис говори за възможности, той най-често има предвид по-добър договор, по-голяма гримьорна или самолетен билет за първа вместо за бизнес класа. Който смята, че артистите са мечтателни глупаци, дето и представа нямат за парите, изобщо не познава баща ми.

А моите възможности намаляваха бързо. С Марта щеше да е страхотно, но знаех, че тя няма достатъчно място дори за себе си с пет деца в семейството. За разлика от Сали, единствено дете, и Норис, който има само една сестра в Ривърдейл, леля Марсела. Тя също има дъщеря, братовчедка ми Барбара. Предполагаше се, че с нея винаги ще бъдем приятелки, но когато се срещнахме за първи път (май бяхме на по две години), се опитахме да се пребием една друга с пожарни коли играчки и това беше. Все още не мога да повярвам, че сме братовчедки. Някой лъже.

Така че след около минута и половина остана само Норис и никой друг. Тук трябва да добавя, че харесвам баща си. Сали вечно повтаря: „Така е, защото не си била омъжена за него“, но забавното в случая е, че знам едно: Норис е много по-добър от нея. Колкото и време да прекарва с хора от шоубизнеса, пак не е разбрала, че те са истински хора, само дето не са истински през цялото време. На Норис определено му харесва да има дъщеря, обича да говори на хората за мен или да ми звънне — както продължава да прави, когато пее в Лондон — и да каже: „Ей, хлапе, обажда се твоят старец. Искаш ли да дойдеш в гадния град и да постоиш при мен?“ Е, той щеше да е много по-щастлив, ако бях електрическа или електронна, нещо с кабел, което да може да включи, или с дистанционно, което да пуска и спира. Но Норис си е такъв, такъв е с всички. Може би щеше да се държи различно с мен, ако бяхме живели заедно. Не знам. Напусна ни, когато бях на осем.

За известно време сигурно съм заспала, защото изведнъж се бе стъмнило и приятелката на господин Котак, сиамката Хъси, го викаше от другата страна на улицата. Господин Котак се прозя, протегна се и вече беше на прозореца. Гледайки ме с оня поглед, сякаш казваше: „Това си е моя работа, какво искаш?“ Отворих прозореца и той изчезна, не остана нищо друго освен миризмата му на топъл препечен хляб по блузата ми. Навън лаеха няколко кучета, но това не ме тревожеше. Господин Котак изобщо не го е грижа за кучетата — нито в Ню Йорк, нито в Дорсет. Така, както ги гледа — това е магия. Ако можех да гледам хората по този начин, всичко щеше да ми е наред.

Реших, че Сали може да дойде — понякога го прави, след като сме се скарали. Но тя говореше по телефона в стаята си. Не чувах думите, ала знаех, че ще говори с Евън до среднощ, както правеше практически всяка нощ — шепнеше, гукаше и се кискаше точно като всичките Тифани и Къртни в мюзикълите там, на стълбите, с техните Джейсъновци, Джошуа или Шон. Така че се мушнах обратно в леглото и сериозно се замислих какво ще кажа на Норис утре. Стараех се да не се сещам какво може да си казват Сали и Евън за мен в момента. И изведнъж си спомних как много-много отдавна Норис редовно ми пееше песничка за лека нощ. Пеехме така — той един ред, после аз същото веднага след него, но всеки път все по-бързо и по-бързо, и двамата почвахме да фалшивим, да падаме един върху друг от смях и да ревем, а Сали идваше да види какво става. Заспах, докато още се опитвах да се сетя как всъщност продължаваше песничката.

Две

Господин Котак още не се беше върнал, когато се събудих. Сали вече беше станала, обличаше се и вършеше всичко тичешком, защото в сряда трябваше да е в Музикалната академия в Бруклин в осем и да преподава акомпанимент, след това имаше четирима ученици по пеене, а после бачкаше на хонорар като корепетитор на репетициите на танцовия състав на някакъв приятел. Разминавахме се в кухнята, без да говорим, докато Сали не ме попита дали не искам да вечерям с нея и Евън в центъра. Благодарих, но реших, че ще отида след училище да видя Норис и сигурно двамата ще вечеряме навън. Не мисля, че се държах невъзпитано, само нехайно. Сали също нехайно каза:

— Може би е по-добре да му се обадиш утре. Снощи се е върнал от Чикаго и днес сигурно ще е доста скапан.

Двамата с Норис не се виждаха често, но си говореха по телефона — отчасти заради мен, отчасти, защото в музикалния бизнес всички се познават и рано или късно на всеки му се налага да работи с всеки. Разбираха се добре.

— Просто има някои неща, за които искам да го питам — обясних аз. — Например дали мога да продължа в същото училище, ако живея при него? Разни дреболии.