Тамзин

Втресе ме. Стана ми толкова студено, че можех да усетя студа с ноктите си. Господин Котак продължаваше да побутва нещото към мен, аз все се отдръпвах назад, докато не се притиснах в месинговата решетка на леглото. Но то настъпваше, издаваше оня тих далечен звук, който не се засилваше при по-голямата близост. Очите му наистина бяха красиви, но в тях не виждах отразената светлина на лампата или себе си — нищо друго освен тъмно-тъмнозелено.

Котката беше женска — всеки би го разбрал, като види как господин Котак се суети, докосва я и я ухажва. Изпитвах страх от начина, по който тя не можеше да бъде фокусирана точно или по който тя… тя постоянно се променяше, така че не можеше наистина да се прецени какъв е цветът й. Но започвах да усещам любопитство едновременно със страха. Не се опитах да я докосна, макар че беше очевидно достатъчно плътна, за да може господин Котак да се отърква о нея. Не исках да знам каква е на пипане.

Когато най-после гласът ми се върна, се обърнах към нея:

— Значи ти си била, а? Теб е гонил през цялото източно крило и нагоре по стълбите. Сигурно трябва да му е било добре с теб, само това мога да кажа.

Тя погледна право в мен. Ако всичко останало беше малко неопределено, очите й не бяха. И за минута не се усъмних, че не е разбрала какво казвам — и дори по-добре от господин Котак. Започваш да си мислиш така, когато току-що си бил събуден посред нощ от две котки, едната от които призрак.

Защото изобщо нямах съмнения, че тя е точно такава, тази зеленоока персийка, макар че никога не бях виждала призрак, нито вярвах в призраци; дори и през ум не ми минаваше да вярвам в тях. Да не говорим за призраци на котки. Но тя можеше да е само това. Точно както Шерлок Холмс казва, че след като веднъж елиминираш невъзможното каквото и да остане, то трябва да е отговорът, без значение колко е откачено. Почти бях забравила, че ме е страх — толкова исках вече да е сутрин, за да разкажа на Мийна.

Призрак или не, но господин Котак очевидно мислеше, че новата му приятелка е най-великото нещо след отварачката за консерви. Перчеше се, мъркаше и мяучеше монотонно като идиот, танцуваше около нея на леглото и правеше какви ли не номера. На нея това сякаш й харесваше, но на мен ми беше неприятно да го виждам такъв — твърде много ми напомняше за промените у Сали.

— Добре де, добре, ясна ми е картинката — казах аз, — мирясай вече. Надявам се само сиамката Хъси никога да не го разбере, това е.

Тогава персийката се приближи до мен, без господин Котак да я подбутва, и се вгледа право в очите ми. Господин Котак го прави постоянно, но това беше различно. Зелените й очи бяха като онези стълби към третия етаж, но без дъските, препречващи пътя. Усещаш как се облягаш на тях, навеждаш се, започваш да се изкачваш… но аз не исках. Никакво изкушение, никакво колебание. Поклатих глава.

— Просто забрави. Уморена съм и мисля да продължа да спя. Можете да останете тук, ако искате, все ми е едно. Само не вдигайте шум и не разхвърляйте. Ще поговорим на сутринта или друг път.

Дръпнах завивките нагоре, заврях глава под възглавницата и пак заспах — с котка призрак на леглото ми, а собствената ми котка я ухажваше така, че изглеждаше като пълен глупак. Мисля, че бях по-отвратена от него, отколкото се страхувах от нея. Влюбеният господин Котак не е много приятна гледка.

Когато се събудих, нея я нямаше, а господин Котак се беше сгушил в прегръдките ми, сякаш не е прекарал цялата нощ, вършейки кой знае какво с кой знае кого. Когато видя, че съм будна, започна цялата си обичайна рутинна програма „спокойна котка сутрин“: дълго протягане, прозявка с извиване на езика, сериозно почесване, внимателно измиване и най-накрая широко отворени светли очи, в които се чете въпрос: „Какво има за закуска?“ Погледнах го така, както той ме гледа понякога.

— Няма смисъл, откажи се. Зная всичко.

Но не знаех и той знаеше, че не зная. Дойде и погали глава в ръката ми само веднъж.

— Добре де, само не мисли, че ще забравя. — И двамата тръгнахме да си търсим закуска.

Десет

Няколко дни не съм писала. Групата, в която танцува Тони, за първи път беше стигнала на запад до Салисбъри, така че всички ние прекарахме уикенда там и изгледахме всички представления, макар че той участва само в два танца. После той се прибра вкъщи с нас и остана, докато Сали и Евън не го върнаха в Лондон, а ние с Джулиан останахме да отговаряме един за друг. Джулиан иска да види какво съм написала на чернова, а аз все местя написаното тук и там, за да го скрия от него, а понякога дори и Мийна го прибира. И тя е виждала само няколко страници, защото още не е готово. Задълбала съм между тази, която мисля, че бях тогава, и която мисля, че съм сега, между онова, което ми се случи, и онова, което мисля, че наистина се е случило. Исках само да го запиша и да приключа с него, а сега не знам. Може би аз все още не съм готова.