Татко

Тя не се спира. Знам, че очаква да споря с нея, а аз не искам. Но в един момент не издържам. Човек се самозаблуждава, че вече е свикнал с тези неща и може да реагира логично и разумно на поведението на родителите си, както подобава на един възрастен човек. Обръщам се към баща ми.

— Татко, защо й разрешаваш да говори така? Защо се примиряваш? И за двама ви не е добре да се допуска да плюе цялата тази гадост. Сега тя се държи като луда!

Тя продължава едновременно с мен по време на първото ми изречение, но после — най-сетне! — си затваря устата. Ако се бях обърнал към нея, щеше да продължи, само че с по-висок тон. Обърках я, като заговорих на татко.

— Знаем, че прави това, защото е изплашена, но нахвърлянето срещу всеки не помага. Трябва да разбере това и да спре.

Обръщам се към нея.

— Мамо, все пак трябва да имаш някакво чувство за мярка. Самата ти всъщност не вярваш на всички тези глупости; изброяваш ги само, за да се почувстваш по-добре, да си вдъхнеш самочувствие и да се правиш на мъченица. Татко толкова се старае. Посещава психиатър. Той казва, че татко не е луд. Истината е, че е силно впечатлен от вътрешната сила на татко, която му е помогнала да преживее последните трийсет или повече години, без да полудее.

— Ако си толкова сигурна в лудостта му, кажи ми го насаме и ние ще потърсим изход от положението. Татко може да отиде в някакъв дом или ти ще отидеш в дом, все ще намерим някакво разрешение на проблема. Но, за Бога, не говори пред него, като че ли е някакво животно, което не разбира!

* * *

Татко пребледнява. Навежда се напред и става със залитане от стола. Инстинктивно заставам до него. Нямам представа какво смята да направи. Може би ще се опита да удари — мен или мама. Всичко е възможно.

Оставя бастуна си и бавно тръгва към нас. Майка също е станала; изглежда много изплашена. Татко разтваря тънките си ръце и ние отиваме към него. Притегля ни близо до гърдите си и ни притиска силно към себе си. Цялото му тяло трепери. Никой не казва нищо. Като че ли сме спортисти, събрани за тайно съвещание, само че не сме скупчили глави; лицата ни са вдигнати нагоре.

Татко целува и двама ни няколко пъти; целува ме за пръв път от деня, в който тръгнах на училище. Започва да говори тихо с пресекващ глас.

— Не прави това, Джони. Моля те, не казвай тези неща на майка си; ти си толкова умен и знаеш толкова много. Ние сме семейство, нищо друго няма значение. Нека се обичаме един друг и да си простим. Да обичаш повече от всичко на света, означава да оставиш хората да вършат нещата, които трябва да вършат. И майка ти тук има неща за вършене, както и аз. Такъв е редът на нещата. Моля ви, не се карайте; мъчително е да ви чуя да говорите така.

Разплаква се, майка го последва. И аз плача. Сега сме като „Гражданите на Кале“ на Роден. Може би е време да прекъснем съвещанието, да извикаме за сигнал и да грабнем бързо топката. В този момент такива глупави мисли се въртят из главата ми. Трудно ми е да се справям с истински чувства; разработил съм си поне двайсет способа на защита от тях.

Най-сетне сядаме отново. Татко въздъхва и започва да говори. Не мога да реша кой, по дяволите, е този човек.