Читаем Татко полностью

Така, казах го. Той притиска палци към предните си зъби. Сигурно съжалява, че те не са разделени. Чакам. Толкова е тихо, че чувам тиктакането на часовника. Исусе, консултираме се повече от три часа; ще трябва да продадем къщата само за да посрещнем сметките на психиатъра.

— Доктор Делибро, още нещо. Родителите ми не са богати, същото важи и за мен. Не съм сигурен докога ще могат да ви посещават. Какви са вашите оценки във време и пари за получаване на някакъв положителен резултат? Ако включим и мама в това, едва ли ще можем да ви се изплатим.

Накланя стола си назад, опъва ръце, пръстите му са разперени, леко повдигнати. Поглежда пръстите на едната си ръка, после — на другата; напомня ми пианист, преди да започне да свири.

— Разходите за родителите ви ще бъдат покрити от „Медикеър“, сигурен съм. Може би ще успеем да измъкнем останалото от Перпечуъл. Не се безпокойте за това. Ако не можете да посрещнете двайсетте процента, ще се споразумеем. Не съм съгласен с Фройд, че трябва да се вземат много пари, за да се оцени лечението. Това не е нищо повече от изява на виенската садомазохистка глупост. Не се безпокойте. Нямам намерение да прибера всичките им спестявания. Да си призная, това е една от причините, поради която специализирах геронтология. С „Медикеър“ мога да избирам пациентите си според нуждите им, а не според финансовите им възможности. Осемдесетте процента от моите такси ми осигуряват приличен живот.

И двамата се усмихваме. Не може да бъде по-откровен. Татко и мама ще получат пълно лечение, достойно за по-заможните от средната класа. Посещенията при Делибро ще отбелязват най-връхната точка на емоциите през седмицата в продължение на години; те ще засенчват дори мелодрамите по телевизията. Започвам да се замислям дали да не се преместя отново тук, в Калифорния.

Поглежда часовника и става. Може да има и други пациенти, кой знае! Ставам и двамата влизаме в приемната. Татко не е там! Изпадам в паника; в следващия момент обаче го виждам в малката ниша със секретарката. Седи на нейното място пред пишещата машина. Тя се навежда над него. Ръцете му са на клавиатурата. Когато се приближаваме до тях, вдига очи към нас и се усмихва смутено.

— Джони, знаеш ли, винаги съм искал да се науча да пиша на машина. Това момиче си губи времето с тази работа; родена е да бъде учителка, не секретарка. Погледни само: вече мога да напечатам „това е той“, без да гледам.

За да демонстрира придобитото си умение, той отпраща поглед към тавана и с труд удря по съответните букви. Преди това пръстите му играят несръчно над тях. Поглежда надолу.

— Виж, отново го направих!

И двамата се навеждаме и се взираме: неговото магическо изречение е напечатано три пъти. Татко бавно се изправя. Момичето му помага и му подава шапката. Двамата си стискат ръце; той слага ръката си върху нейната.

— Много ти благодаря; някой ден ще напечатам на пишеща машина книга и ти ще бъдеш в нея.

Заобикаля бюрото. С Делибро определяме две срещи за идващата седмица: едната в сряда, другата в петък. Ако успея да уговоря майка да дойде — добре, в противен случай татко ще го посети два пъти.

* * *

Връщаме се у дома. Паркирам и влизам в къщата. Татко веднага отива в оранжерията; решавам, че избягва майка. Не желае да говори за този следобед. Може би отива там, за да прескочи необезпокояван до Кейп Мей.

Опитвам се да обясня на майка какво е казал докторът. Разказвам й за сънищата му за Кейп Мей, как в тях я нарича Бес и това обяснява защо прави грешки тук. Опитвам се да я подготвя за другия свят на татко; разказвам й, че те двамата там са по-млади, имат още две деца, а татко отглежда домати и царевица и ги продава във Филаделфия. Колкото повече разказвам, толкова по-ясно ми става, че напразно хабя усилията си.

Мама отново държи и двете си ръце пред устата и невярващо клати глава. В очите й се насъбират сълзи. Може би я натоварвам прекалено много, но не мога да измисля нищо друго. Трябваше да попитам Делибро.

— През цялото време си знаех, че той е луд, Джаки. Казах ти. Не можеш да ме убедиш, че някой, който мисли, че живее в Кейп Мей, когато дори не е ходил там, не е луд! Как ще живея сама с човек, който си мисли такива неща?

След първия шок тя като че ли се отпуска, фактът, че по случая работи професионалист, отговаря на представата й за правилния ред на нещата; освен това така тя не се чувства съвсем безпомощна и изоставена на произвола на съдбата, филмовите звезди и кинозвездите имат психиатри; сега и тя се превръща в част от света на големите: съпругът й също ходи на психиатър. Преповтарям всичко отново, подчертавам, че това е само сън и ще се стопи в небитието, както всички други сънища. И аз се чувствам по-леко. Радвам се, че й казах.

* * *

Били се връща от Санта Крус. Изминал е целия път до там и обратно с мотоциклета ми.

Питам го дали ще се позавърти наоколо малко, за да мога да отида до Венеция да рисувам. Изпитвам нужда да творя, за да укрепя поразклатеното си самочувствие.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Текст
Текст

«Текст» – первый реалистический роман Дмитрия Глуховского, автора «Метро», «Будущего» и «Сумерек». Эта книга на стыке триллера, романа-нуар и драмы, история о столкновении поколений, о невозможной любви и бесполезном возмездии. Действие разворачивается в сегодняшней Москве и ее пригородах.Телефон стал для души резервным хранилищем. В нем самые яркие наши воспоминания: мы храним свой смех в фотографиях и минуты счастья – в видео. В почте – наставления от матери и деловая подноготная. В истории браузеров – всё, что нам интересно на самом деле. В чатах – признания в любви и прощания, снимки соблазнов и свидетельства грехов, слезы и обиды. Такое время.Картинки, видео, текст. Телефон – это и есть я. Тот, кто получит мой телефон, для остальных станет мной. Когда заметят, будет уже слишком поздно. Для всех.

Дмитрий Алексеевич Глуховский , Дмитрий Глуховский , Святослав Владимирович Логинов

Детективы / Современная русская и зарубежная проза / Социально-психологическая фантастика / Триллеры
Адриан Моул и оружие массового поражения
Адриан Моул и оружие массового поражения

Адриан Моул возвращается! Фаны знаменитого недотепы по всему миру ликуют – Сью Таунсенд решилась-таки написать еще одну книгу "Дневников Адриана Моула".Адриану уже 34, он вполне взрослый и солидный человек, отец двух детей и владелец пентхауса в модном районе на берегу канала. Но жизнь его по-прежнему полна невыносимых мук. Новенький пентхаус не радует, поскольку в карманах Адриана зияет огромная брешь, пробитая кредитом. За дверью квартиры подкарауливает семейство лебедей с явным намерением откусить Адриану руку. А по городу рыскает кошмарное создание по имени Маргаритка с одной-единственной целью – надеть на палец Адриана обручальное кольцо. Не радует Адриана и общественная жизнь. Его кумир Тони Блэр на пару с приятелем Бушем развязал войну в Ираке, а Адриан так хотел понежиться на ласковом ближневосточном солнышке. Адриан и в новой книге – все тот же романтик, тоскующий по лучшему, совершенному миру, а Сью Таунсенд остается самым душевным и ироничным писателем в современной английской литературе. Можно с абсолютной уверенностью говорить, что Адриан Моул – самый успешный комический герой последней четверти века, и что самое поразительное – свой пьедестал он не собирается никому уступать.

Сьюзан Таунсенд , Сью Таунсенд

Проза / Современная русская и зарубежная проза / Проза прочее / Современная проза
Зараза
Зараза

Меня зовут Андрей Гагарин — позывной «Космос».Моя младшая сестра — журналистка, она верит в правду, сует нос в чужие дела и не знает, когда вовремя остановиться. Она пропала без вести во время командировки в Сьерра-Леоне, где в очередной раз вспыхнула какая-то эпидемия.Под видом помощника популярного блогера я пробрался на последний гуманитарный рейс МЧС, чтобы пройти путем сестры, найти ее и вернуть домой.Мне не привыкать участвовать в боевых спасательных операциях, а ковид или какая другая зараза меня не остановит, но я даже предположить не мог, что попаду в эпицентр самого настоящего зомбиапокалипсиса. А против меня будут не только зомби, но и обезумевшие мародеры, туземные колдуны и мощь огромной корпорации, скрывающей свои тайны.

Алексей Филиппов , Евгений Александрович Гарцевич , Наталья Александровна Пашова , Сергей Тютюнник , Софья Владимировна Рыбкина

Фантастика / Современная русская и зарубежная проза / Постапокалипсис / Социально-психологическая фантастика / Современная проза