Читаем Татко полностью

Остатъкът от часа преминава добре. Ясно е, че не се преструва, а наистина слуша. Въпросите му са уместни. Надявам се, че татко няма да бъде смутен от „хипи“ атмосферата.

Струва ми се, че Делибро ще спечели доверието на татко. Не прилича на „шеф“. Татко ще се чувства, като че ли говори с един от племенниците или внуците си.

Връщам се вкъщи. Казвам на мама, че двамата с татко ще се срещнем днес следобед с геронтолог. Чува гинеколог и се разтревожва. Обяснявам й, че геронтолог е лекар, който е специалист по проблемите на старостта. Не го наричам психиатър; не желая да осигурявам допълнително гориво за любимата й теория, че татко е луд.

Казвам на татко как съм възприел Делибро. Слуша ме и кима с глава.

— Джони, мисля върху това. Според мен най-големият проблем е тези неща да се държат разделени. Понякога ми се налага да се спра, за да мога да реша къде точно всъщност съм. Работя в оранжерията, но мислено съм в Кейп Мей. През деня най-често се пренасям в Кейп Мей, когато работя в оранжерията. Там сякаш съм в друг свят, напълно уединен, сам съм с растенията си и умът ми започва да скита. Но ти не се безпокой, Джон, ще обмисля добре.

Отиваме в Санта Моника точно преди два часа. Завеждам татко до кабинета на Делибро без затруднения — паркингът е в самата сграда, а от него до горните етажи има асансьор. Давам на секретарката медицинските картони на татко, които взех от Перпечуъл. Татко се оглежда.

— Я гледай! Този човек трябва да е ужасно беден за психиатър: покрил е стените си с дъски от сандъци. Може би използва сандък от портокали за бюро!

Точно в този момент Делибро влиза. Усмихва се приветливо; веднага се обръща към татко. Баща ми го гледа право в очите и аз се надявам, че нещата между тях ще потръгнат. Явно се опитва да реши дали този човек е шеф или не. Той има кабинет, доктор е. Да, обаче носи тъмносиньо поло.

Влизаме в кабинета заедно. При срещата ни сутринта Делибро ми каза, че мога да вляза с татко, но трябва да напусна веднага щом той ми даде знак. Така е подредил стаята, че има стол сравнително близо до вратата; решавам, че този стол е за мен, и сядам на него. Баща ми сяда на стола, в който сутринта седях аз.

Докато преглежда медицинските сведения, Делибро говори много внимателно с него.

Пита го за майка, за инфарктите й; за операцията му. Показва искрено съчувствие. Задава въпросите внимателно. Татко кима, усмихва се, слуша. Не сервилничи като пред шеф. Реакцията му е различна; приятно му е, че е център на внимание.

Толкова празни приказки за сто долара на час. Но, от друга страна, той не можеше да навлезе в нещата като с булдозер; татко ще бъде отблъснат и ще се затвори в себе си.

— Господин Тремънт, синът ви ми разказа за вашия проблем. Вие, изглежда, живеете с чувството, че имате друг живот. Бихте ли ми разказали нещо за това?

Усмихва се и изчаква. Татко ме поглежда.

— Така е, татко. Кажи на доктор Делибро. Разкажи му за Кейп Мей; разкажи му всичко, което сподели с мен.

Започва бавно, но почувствал силния интерес на лекаря, бързо се отпуска. Разказът му е изпълнен със „Знам, че това звучи налудничаво, но…“ или „Това може би не е за вярване, но…“. Важното е, че говори за тези неща.

Надявам се Делибро да не ме изхвърли от стаята. Татко разказва неща, за които не бе споменавал преди. Още по-убеден е, че е бил едновременно на две места, отколкото беше, когато говори с мен. Това му се струва нелогично.

Отначало Делибро си служи с думите и възклицанията на един психиатър за предразполагане към признания и изповеди: „Даа…“, „Правилно…“, „Продължавайте…“, „Хмм…“ и т.н.; но след пет минути думите на татко се отприщват. Цял един свят напира да се роди; няма нужда от форцепси. Раздвоен съм между това да наблюдавам Делибро и да не изпусна нещо от татковия разказ. Същевременно се мъча да не допусна собствената ми глава да превърти. Делибро е така увлечен в разказа на татко, че слуша с полуотворена уста.

Другият свят на татко се разкрива с поразяваща яснота и пълнота; той описва как прави обувки, описва кутията, която е направил за тази цел, начина, по който шие кожата; следва подробно описание на отглеждането на картофи; обяснява как връзва перата на лука, за да се получат добри глави. Всички тези неща се леят пред нас като вода от пълноводен поток. Чувства се желанието на татко да разкрие тайните на своя свят. Объркан е от начина, по който го възприема — едновременно като извор на удоволствие и на вина.

Сякаш художник е посветил трийсет години от живота си, за да нарисува стенопис-шедьовър в празна стая, но не е могъл да го покаже на никого, защото го е нарисувал с откраднати бои и в чужда къща без разрешение.

Сега татко разказва по-подробно, отколкото на мен. Точно в този момент забелязвам, че Делибро ми намига; време е да напусна стаята. Опитвам се да се измъкна незабелязано, но не успявам.

— Къде отиваш, Джони? Време ли е да си тръгваме?

— Отивам само да пия вода, татко; ще чакам в приемната. Ти поговори с доктора още малко.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Текст
Текст

«Текст» – первый реалистический роман Дмитрия Глуховского, автора «Метро», «Будущего» и «Сумерек». Эта книга на стыке триллера, романа-нуар и драмы, история о столкновении поколений, о невозможной любви и бесполезном возмездии. Действие разворачивается в сегодняшней Москве и ее пригородах.Телефон стал для души резервным хранилищем. В нем самые яркие наши воспоминания: мы храним свой смех в фотографиях и минуты счастья – в видео. В почте – наставления от матери и деловая подноготная. В истории браузеров – всё, что нам интересно на самом деле. В чатах – признания в любви и прощания, снимки соблазнов и свидетельства грехов, слезы и обиды. Такое время.Картинки, видео, текст. Телефон – это и есть я. Тот, кто получит мой телефон, для остальных станет мной. Когда заметят, будет уже слишком поздно. Для всех.

Дмитрий Алексеевич Глуховский , Дмитрий Глуховский , Святослав Владимирович Логинов

Детективы / Современная русская и зарубежная проза / Социально-психологическая фантастика / Триллеры
Адриан Моул и оружие массового поражения
Адриан Моул и оружие массового поражения

Адриан Моул возвращается! Фаны знаменитого недотепы по всему миру ликуют – Сью Таунсенд решилась-таки написать еще одну книгу "Дневников Адриана Моула".Адриану уже 34, он вполне взрослый и солидный человек, отец двух детей и владелец пентхауса в модном районе на берегу канала. Но жизнь его по-прежнему полна невыносимых мук. Новенький пентхаус не радует, поскольку в карманах Адриана зияет огромная брешь, пробитая кредитом. За дверью квартиры подкарауливает семейство лебедей с явным намерением откусить Адриану руку. А по городу рыскает кошмарное создание по имени Маргаритка с одной-единственной целью – надеть на палец Адриана обручальное кольцо. Не радует Адриана и общественная жизнь. Его кумир Тони Блэр на пару с приятелем Бушем развязал войну в Ираке, а Адриан так хотел понежиться на ласковом ближневосточном солнышке. Адриан и в новой книге – все тот же романтик, тоскующий по лучшему, совершенному миру, а Сью Таунсенд остается самым душевным и ироничным писателем в современной английской литературе. Можно с абсолютной уверенностью говорить, что Адриан Моул – самый успешный комический герой последней четверти века, и что самое поразительное – свой пьедестал он не собирается никому уступать.

Сьюзан Таунсенд , Сью Таунсенд

Проза / Современная русская и зарубежная проза / Проза прочее / Современная проза
Зараза
Зараза

Меня зовут Андрей Гагарин — позывной «Космос».Моя младшая сестра — журналистка, она верит в правду, сует нос в чужие дела и не знает, когда вовремя остановиться. Она пропала без вести во время командировки в Сьерра-Леоне, где в очередной раз вспыхнула какая-то эпидемия.Под видом помощника популярного блогера я пробрался на последний гуманитарный рейс МЧС, чтобы пройти путем сестры, найти ее и вернуть домой.Мне не привыкать участвовать в боевых спасательных операциях, а ковид или какая другая зараза меня не остановит, но я даже предположить не мог, что попаду в эпицентр самого настоящего зомбиапокалипсиса. А против меня будут не только зомби, но и обезумевшие мародеры, туземные колдуны и мощь огромной корпорации, скрывающей свои тайны.

Алексей Филиппов , Евгений Александрович Гарцевич , Наталья Александровна Пашова , Сергей Тютюнник , Софья Владимировна Рыбкина

Фантастика / Современная русская и зарубежная проза / Постапокалипсис / Социально-психологическая фантастика / Современная проза