Татко

Влизам след нея. Стоя като ударен с мокър парцал по главата: не мога да повярвам на очите си. Оказва се, че къщата е с климатична инсталация, но това е най-малкото. Намирам се в огромен салон. Навярно са избили стените поне на десет къщи. Стените са покрити с червен брокат и навсякъде са поставени огледала с меки розово-оранжеви светлини над тях. Килимите са тъмночервени, с цвета на бургундско. Веднага се сещам за последните трийсет и пет страници на „Степният вълк“ от Херман Хесе. В сравнение с това пред очите ми палатът на Цезар изглежда като магазин за санитарни материали и други боклуци. Стоя с отворени уста; дамата изчезва някъде.

Очаквам всеки момент да ме ударят по главата с обвита в кадифе палка. Това тук е някакъв вид комарджийски вертеп или публичен дом — може и двете едновременно.

Шашнат съм. Мисля да изтичам обратно и да кажа на татко да кара като луд, докато стигнем до някое безопасно място. Можем да оставим тази кола в някой квартал за бели с чисти улици. Ще им телефонираме оттам, за да им кажем къде е колата, и веднага ще вземем самолета. Въпреки дънковото яке започвам да треперя от студ. Сигурно изпадам в шок, кръвта ми се смразява.

Оглеждам се. Забелязвам множество стълби, които водят към коридора. Трудно е да се каже все пак какво всъщност вижда човек при всичките тези огледала и неясни светлини. Под всяка стълба има малки дървени барове, а покрай стените са подредени канапета, покрити с обработена кожа или с червен плюш. Решавам, че това е публичен дом. Не че някога съм бил в такъв вертеп, но винаги съм си го представял така.

Най-сетне, точно когато се канех да офейкам, дамата се връща. Сега не бърза чак толкова; на приглушените розови светлини жълтата й рокля изглежда оранжева. Усмихва ми се и отброява четири банкноти от по сто долара, като прещраква с пръсти, когато ми ги подава, както обикновено правят в банките. Убеден съм, че са фалшиви, изглеждат прекалено нови, но няколко стодоларови банкноти не са кой знае каква печалба.

Не казвам нищо; горя от нетърпение да се махна оттук. Толкова съм объркан, че по френски маниер подавам ръка. Тя поема ръката ми и здраво я разтърсва. Не мисля, че нещо може да изненада тази дама. Тръгвам към вратата и преди да я отворя, питам:

— Да донесем ли ключовете тук, или да ги оставим в колата?

Усмихва се.

— По-добре я заключете и ми донесете ключовете; освен това ние още не сме подписали документите за предаване.

Искам татко да види това място. Иначе никога няма да ми повярва, а аз не бих могъл да го обвиня за това. Подавам глава през вратата и викам. Не може да ме чуе отвътре, правя му знак да дойде. Отваря вратата и подава главата си навън.

— Заключи и донеси ключовете и документите, татко.

Децата и всички съседи са застанали в редица от другата страна на улицата. Никой не помръдва. Татко заключва колата и спринтира по пътечката и по стъпалата. Отстъпвам, за да влезе.

Замира, сякаш някой го удря с чувал, пълен с пясък. Поглежда мен, после — дамата и накрая оглежда помещението. Обръща поглед към вратата, през която току-що е влязъл. Дамата протяга ръка за ключа. Тя се наслаждава на реакциите му почти толкова, колкото и аз.

— Бихте ли ми подали ключовете? Платих му.

Посочва ме и аз кимам. Татко пуска ключовете в ръката й. Тя ги прибира в малко джобче на роклята си ниско към бедрото. Протяга ръка за документите.

— Какво трябва да се подпише?

Татко й подава документите. Ръцете му треперят. Дамата ни повежда към най-близкия бар с по-добро осветление. Изпускам едно след друго две пръдвания; когато съм нервен, винаги пърдя.

Подписваме. Тя задържа нейната част от документите, татко пъха в джоба си неговата. Той се опитва да върне рестото — около петдесет долара, но тя великодушно маха с ръка.

— Вие двамата какви сте — братя, баща и син или какво? Като ви гледа човек, му се струва, че вижда двойно.

Думите й правят татко щастлив, но на мене лично ми е дошло до гуша да бъда възприеман като точно копие, изплюто от биологичната машина на времето.

— Да, този младеж е синът ми Били.

— О, тук наистина е много красиво; това е последното нещо, което човек би очаквал да види в подобен квартал.

— Харесва ви, така ли?

Усмихва се по нейния начин, повече с очи, отколкото с уста.

— Невероятно е.

— Искате да знаете повече за него, така ли е?

Не е гадна, само го води в определена посока.

— Да, признавам си, че съм любопитен. Например как ще използвате онази кола? Какво правите с такова луксозно място в квартал като този?

— Това тук е точно, каквото вие мислите, че е, господин Тремънт, луксозно място — луксозен публичен дом.

Усмихва се отново.

И да искаме не можем да получим по-откровен отговор от този. Предлага пиене и на двама ни и когато кимаме, изважда лед, поставя го в чаши за уиски и налива уиски „Балънтайнс“. Цялата атмосфера е толкова а ла Джеймс Бонд, че не мога да я възприема нормално. Все още очаквам удар по главата тук или когато излезем навън. Проверявам дали питието няма странен вкус.