Татко

По някое време онзи зад бюрото ни казва да се приготвим. Излиза на бордюра и спира автобуса със знаменце. По дяволите, никога не бих се досетил, че това е автобус; всички прозорци са покрити със стоманена мрежа. Изглежда като дълъг брониран камион. Другият наш човек бързо ни избутва навън и ние скачаме в автобуса. Шофьорът е затворен в нещо като клетка. Поставяме по петдесет цента в малък отвор в мрежата, зад която се намира шофьорът; те падат точно в брояча. Той натиска бутон и вратата се отваря. Ние сме единствените бледи лица в него. Въпреки че току-що идваме от Калифорния, изглеждаме наистина бледи. Вероятно от нас се очаква да седнем на задните седалки, но единствените свободни места са непосредствено до първата врата.

Нямаме представа къде отива този автобус. Татко казва, че ще стоим в него, докато той се движи в южна посока, и ще скочим веднага, когато наоколо забележим някои лица, които не са пурпурнокафяви, синкавокафяви или кафеникаво-червени.

Автобусът ни закарва до центъра на Филаделфия и ни изръсва пред сградата на Градския съвет. Оттук можем да вземем метро до квартала на Рита и Пат. Татко предлага да отидем да хапнем нещо и да отпразнуваме избавлението.

Почти три часът е. Цялата история ни е отнела повече от четири часа. Струва ми се, че съм прекарал три години на Дяволския остров. Признавам, че се чувствам като избягал престъпник. В чест на старите времена се отправяме към най-близката пицария. Но тя се оказа истински италиански ресторант: ядем истински пици, не американско тесто с кетчуп и американско сирене с вкус на сапун, стопено отгоре; тази пица има вкус на Европа. Ако затворя очи, мога да си представя, че съм във Франция.

Този ужасен ден ме накара да взема решение. Готов съм да си отида вкъщи. Мечтая за цивилизацията на Стария свят; явно не съм дорасъл да се справям с великия американски демократичен експеримент.

Влакът ни оставя на около три блока от дома на Рита и Пат. Вървим по тези улици и чувстваме страхотната разлика с онзи ужас там. Тук растат големи, клонести дървета, които засенчват всичко; клоните им се докосват над улиците, покриват ги под хладен, зелен чадър. Корените им бяха толкова огромни, че на места образуват по тротоара малки хълмчета. Но тези тротоари не са изровени; циментирани са в меки извивки над тези хълмчета. Къщите са от естествен или дялан камък на по три етажа с красиви веранди. Наоколо се носи звукът от мощни косачки, които поддържат затревените площи пред къщите; ухото долавя и затръшкване на леки преградни врати. Дами в луксозни коли, кръстосват наоколо с не повече от трийсетина километра в час — излезли са да пазаруват.

Трудно е да се повярва, че сме само на осем или девет километра от джунглата, в която бяхме днес. Какво ли ще стане, ако онези хора там атакуват тези места тук? Не ми се мисли за това; само знам, че не искам тогава да съм тук.

Глава 20

Сутринта се обаждам на психиатъра; името му е Делибро. Опитвам се да обясня по телефона положението. Пита ме дали мога да отида при него да си поговорим.

Ще приеме татко в два часа, но аз трябва да отида веднага. Не знам дали се подвежда от настойчивостта в гласа ми, или просто няма много работа, но оценявам факта, че ни приема незабавно. Пита ме дали мога да се обадя в Перпечуъл и да уредя да му бъдат препратени медицинските картони на баща ми. Оттам отговарят, че мога да ги взема следобед.

Издебвам момента, когато оставам с татко сам, и му казвам, че съм му уредил среща със специалист, но първо ще отида сам да проверя как стоят нещата.

Стигам до кабинета на Делибро на булевард „Санта Моника“ преди десет часа. Той е удобен, обзаведен е в лек калифорнийски стил. Стените изглеждат като облицовани с дъски от сандъци или щайги, надписани в черно с информации и изисквания от сорта на ЧУПЛИВО! ВНИМАТЕЛНО! С ТАЗИ СТРАНА НАГОРЕ; някак доста ексцентрично за чакалня на психиатър.

Самият Делибро е млад, може би трийсет и пет годишен, с гъсти бакенбарди и мустаци. Изглежда като френски полицай. Има хубава усмивка.

В кабинета му няма лекарска кушетка. Може да бъде сбъркан с офис на някоя застрахователна компания. Той не сяда зад бюрото си, а в удобен, покрит с черна обработена кожа стол, който е под четирийсет и пет градусов ъгъл към моя стол. Така ние сме наполовина един срещу друг: аз го гледам почти над лявото рамо, а той се взира в мен над дясното си рамо. Знам, че тук нищо не е случайно.

Той ме предразполага и аз разказвам цялата история, като се старая, колкото мога. Задава предпазливи въпроси, но е ясно, че моята тревога го е заинтересувала толкова, колкото и историята на татко. По-късно обаче е впечатлен от това, което се опитвам да му разкажа.

Пита ме защо съм толкова силно обезпокоен. Въпрос, който и аз си задавам. Казвам му, че това може да е само обикновена склероза, за която не си заслужава да губим времето му, но държа да чуя мнението на експерт. Казвам му също, че татко сам ме е помолил да се посъветвам със специалист.