Татко

— Трябва да дават това на всички стари хора, Джони. Срамота е да се хаби по младежите. Казвам им тук, че си пропиляват живота като седят вътре и пушат, без да вършат нищо, когато целият свят навън е на тяхно разположение. Но за дядка като мен е наистина нещо хубаво.

Протяга ръка за фаса с марихуана от Пап, всмуква и бавно изпуска дима.

— Ей, Джони, марихуаната наистина прогонва този вътрешен страх. Освен това забелязвам неща, които никога не съм виждал по-рано. Знаеш ли, че между слънчевите и сенчестите места има синя искряща ивица?

Поглеждам Сюзън. Тя взема фаса и го подава обратно на Пап. Целува татко по бузата и прикляка с голи крака до мен в нейната почти прозрачна пола.

— Не се безпокой, Джони, той е добре. Върни се при картината си и не се тревожи; той си прекарва добре.

По дяволите! Безполезно е да правя сцена. Връщам се при „Плодове и ядки“.

Татко се явява на хоризонта към седем часа в отлично настроение. Маха ми с ръка от предната врата, идва при мен, сяда на стола си и се вторачва в залеза; моят баща, моят слънчев часовник. Завършвам по-голяма част от полагането на дебел слой боя към седем и половина и си събирам нещата. Тръгваме за вкъщи.

* * *

По пътя решаваме да отидем да изглеждаме една игра на игрището. „Доджърс“ играят срещу „Филис“. Ще имаме достатъчно време, ако отидем направо на игрището. Отправям се в тази посока по магистралата на Санта Моника. За вечеря ще си купим хот-дог.

Закарвам татко до будката за билети и паркирам колата. Когато се връщам, той вече е купил билети — добри места, на третия ред. Все още не мога да свикна с новия образ на татко; никога не е купувал билети сам — поне не през последните трийсет години.

Между второто и третото удряне на топката купувам по два хот-дога за всеки и бира. Татко вика и за двата отбора едновременно. Всъщност той вика за отбора, който има правото на удар. Става прав, вика, размахва юмрук при удар. За него е удоволствие да вика на воля, без някой до него да го възспира; дълго време ще трябва да вика, ако иска да навакса изгубеното.

„Доджърс“ печелят благодарение на Гарви и неговия удар; татко решава накрая да бъде привърженик на „Доджърс“.

Предполагам, че може да се наслаждава повече на срещите, ако идва тук с Марио; по-голямо удоволствие изпитва човек, когато е с познавач на играта, а Марио е бивш играч.

— Правилно, Джони. Знаеш ли, че никога не съм успял да опозная Марио. Той идва с Джоан, седи там или дреме, или отива в задната стая. Не му е лесно да се държи настрана от майка ти и да не допуска да се вбеси от приказките й.

Когато се каним да си лягаме, телефонът звъни. Първата ми мисъл е, че се обажда Джоан; мама е получила нов инфаркт и е умряла, докато ние се развличаме. Но е майка. Чуди се къде сме били. Казвам й, че сме ходили на мач.

— Въртя от един часа следобед. Не е възможно да сте били на игрището целия ден. Искам да говоря с баща ти.

Отварям си устата да й кажа, че е заспал, но се сещам, че тя е звъняла на всеки половин час и знае, че това не е възможно.

Татко се приближава. Слагам ръка на слушалката и го предупреждавам, че се обажда мама. Усмихва се като опитен администратор, който взема слушалката от секретарката си. Мисля си: „Край, сега ще става, каквото ще става, търси повод за развод, а може би вече ги е измислила.“ Това е решителен тест: ще се огъне ли отново под натиска й?

Татко сяда на люлеещия се стол, държи телефонната слушалка по присъщия си неудобен начин — настрана, като че ли е опасна змия. Все още е далеч от истинския администратор, няма страшно. Сядам на другия стол.

— Да, отидохме да гледаме мача, Бет. „Доджърс“ спечелиха при деветия удар. Ядохме хот-дог и пихме бира.

Пауза.

— Не. Ядохме в пицария тук, зад ъгъла. Трябва някой ден да отидем там сами, съвсем близо е.

Пауза.

— Ядохме голяма салата с пица, така че не се безпокой за това.

Намига ми. Зная, че всичко е наред. Отивам да се преоблека в задната спалня. Капнал съм. Това беше дълъг ден за мен. Чувам, че татко ме вика.

— Майка ти иска да говори с тебе, Джон.

Подава ми телефонната слушалка с протегната ръка.

— Ало, майко?

— Джаки?

Говори с нейния сценичен шепот.

— Трябва да ме махнеш оттук! Този Марио ме подлудява!

— Какво искаш да кажеш, мамо? Днес не е ли бил на работа?

— Да, но се върна вкъщи за вечеря.

— Но, мамо, ти не си задължена да вечеряш с него. Спомни си, говорихме за това. Сама си създаваш ядове.

— Ако този отвратителен италианец мисли, че може да ме държи настрана от масата на собствената ми дъщеря и внуци, жестоко се лъже. Казвам ти!

По дяволите, реката се отприщва! Слушам, докато тя излива в ухото ми всяка въображаема обида, за която може да си помисли, включително и това, че Марио бил влязъл в тоалетната преди нея. Изглежда, че той трябва да отгатва състоянието и на пикочния й мехур! При това тя си има дори отделна тоалетна! Продължавам да слушам. Опитвам се всъщност да не слушам истински, просто я изчаквам да свърши. Татко си облича пижамата, излиза от спалнята и отива в банята. Чувам, че си мие зъбите. Най-сетне прави пауза.