Татко

Голяма работа е този лекар: „Не се безпокой!“ Татко вече е на път да припадне от ужас. Сгърчва се пред очите ми като изсушено цвете. Тоя Сантана, изглежда, е пропуснал всичките си лекции на тема „Поведение край леглото на болния“.

Сантана се усмихва и излиза. Татко стои като истукан и мълчи. Изглежда болезнено уязвим.

— Какво значи това, Джони — рак? Израстъци. Звучи като рак.

Изсмивам се, като че ли това е най-тъпото нещо, което чувам в живота си.

— Глупости, татко, нищо подобно! Мнозина влачат тези израстъци през целия си живот. Той ще ги изреже само за да е сигурен.

Съобразявам възможно най-бързо, опитвам се да го успокоя, да му вдъхна увереност, да го заблудя, да го изправя отново на крака.

— Това не е нищо друго освен малки кисти, татко, като майчините — знаеш колко пъти си ги маха. Затова наричат тази манипулация „цистоскопия“. Ако беше рак, нямаше да те пуснат да излезеш от тук днес: разтварят те веднага и те оперират.

Господи, не смея да го гледам в очите: изпълнени със страстно желание да ми повярва и… със страх. Дообличам го; ръцете му треперят твърде силно, за да може да завърже обувките си.

Влизаме в кабинета на доктора. Татко сяда, а аз заставам зад стола му. Сантана седи на бюрото си, все още преглежда рентгенови снимки. Напразно се опитвам да хвана погледа му.

Накрая вдига очи и казва:

— О’кей, господин Тремънт, записал съм ви за десети март; трябва да разрешим вашия проблем възможно най-скоро.

Това е след около две седмици. Татко седи на стола и кима с глава. Отново синдрома „шеф-работник“: говори шефът и каквото той каже, все е правилно. Въпреки че е изплашен до смърт, той клати глава и се усмихва с ръка над устата си — това е твърде познато.

Искам да кажа на Сантана какво мисля за грубия му начин на представяне на проблема, но по-важно да изведа колкото е възможно по-бързо татко от тук. Толкова ми е съвестно, че отново се прибираме, без да посетим мама, но ако отидем сега, тя веднага ще разбере, че нещо не е наред. Само това й липсва.

Какво трябва да направя сега? Иска ми се да говоря с Джоан. Но първо трябва да успокоя татко. Завеждам го вкъщи и наливам за двама ни по чаша гроздов сок. По телевизията дават някакво състезание. Татко седи в люлеещия се стол; не поглежда телевизора.

— Джони, кажи честно, мислиш ли, че е нещо сериозно?

— Татко, ако беше нещо сериозно, нима смяташ, че щяха да чакат цели две седмици? В никакъв случай. Имаш най-обикновена киста, нищо особено. Знаеш колко кисти изрязаха на майка. Това е направо нищо. Престани да се тревожиш.

Поне слуша какво му говоря.

— О, това е киста, само киста.

Включвам се веднага.

— Разбира се, една нищо и никаква киста, няма причина за тревога.

Лъжа на поразия. Не знам нищо сигурно; кой знае какво ще излезе, но няма да допусна да се тревожи така през следващите две седмици.

Опитваме се да гледаме телевизия. На екрана група хора седят един върху друг в нещо като гигантски триизмерен модел за игра с квадратчета. Светват разни кутийки и те отговарят на най-различни въпроси. Татко си повтаря тихо:

— Само киста, това е нищо. Няма нищо тревожно, само киста.

От време на време обръща главата си, поглежда колата през прозореца и ми се струва, че вижда нещо, но той се обръща към мен и ми се усмихва:

— Това е само киста. Няма нищо тревожно. Съвсем нищо.

Иска ми се да мога да докарам този задник Сантана да стои тук и да гледа всичко това. Отново повтарям на татко лъжата за цистоскопията — правят го само за да търсят кисти. Не знам защо всъщност го наричат така, но се радвам на съвпадението на корена на двете думи…

Най-сетне той започва да се отпуска, от време на време дори се усмихва естествено. Заемам се с вечерята и приготвям два огромни бифтека. Пием бира, а после — кафе. Храним се с удоволствие. Татко истински се наслаждава на вечерята си. Постепенно идва на себе си, възстановява самочувствието си, възвръща си загубени позиции.

Опитваме се да водим — доколкото е възможно — мъжки разговор. Не е лесно да се разговаря с него. Не само защото сме баща и син, а и защото той е водил затворен живот и няма много опит.

Скоро след вечеря татко си ляга; напълно е изтощен. Седя във всекидневната и прехвърлям каналите. Попадам на някакъв стар филм, който наистина харесвам — „Това стана една нощ“, с Кларк Гейбъл и Клодет Колбер. Едва ли някога е бил създаван по-романтичен филм от него.

Имам нужда от обич на жена, от любов. Самотен съм, не просто напрегнат — истински самотен. Има нещо в общуването с жена, във взаимното удоволствие, в споделянето на най-естествената част от живота. Събра ми се повече от месец самотен сън, без някого, с когото да го споделя, сам в празното легло.

Заспивам на люлеещия се стол и се събуждам призори. Не съм си събул дори обувките. Това не съм аз. Вземам душ. Избърсвам педантично всички стени и оставям ваната без петънце. Така се живее с мама. Човек прекарва времето си в проверки за петънца и случайни косми зад себе си. Това е историята на детството ми: непрекъснат напрегнат опит да избегна обвинения и разправии.