Татко

Обработвам татко да не казва на мама за предстоящата му операция; убеждавам го да ме остави да й го съобщя внимателно, да й дадем колкото е възможно повече време. Сетне, малко преди той да тръгне за болницата, ще й кажем, че ще му махат киста.

Когато майка се връща вкъщи, отново я слагам в средната спалня. Бях наел специален матрак, прикрепен към помпа, за да я предпазва от получаване на декубитус. Бях се погрижил и за кислороден комплект, за всеки случай. Този път сме готови за всичко. Ще й меря кръвното, ще следя пулса и температурата й. Е, не може да се каже, че спалнята е интензивно отделение, но в домашни условия е подходяща. Спокойно, но настоятелно говоря на мама за необходимостта да се успокои и да не се напряга. Този път изглежда изпълнена с желание да се подчини.

Сега се е запалила от идеята за общо тържество по случай годишнината от сватбите ни. Предполагам, че го е измислила, докато е лежала на онова легло в болницата. Златната сватба на родителите ми беше преди три години, двайсет и пет годишнината от сватбата на Джоан и Марио — през януари, а през юни ще се навършат двайсет и пет години от нашата сватба с Врон. Майка е решила да се вдигне шум по случая, докато съм тук, няма значение, че жена ми е в Париж. Джоан е на мнение, че това може да й помогне: това са точно нещата, които обича. За тържеството по случай петдесетгодишнината им, сестра ми бе ушила за мама сватбена рокля. Имаше църковна служба, подновяване на клетвите, всичко, което се прави в такъв случай. Не присъствах; пръскането на пари по този начин ми изглеждаше глупаво. Сега обаче се чувствам виновен.

Два дни преди операцията на татко всички се обличаме официално. Марио, татко и аз сме с костюми и бели ризи. Джоан и мама са в сватбени рокли. Джоан приготвя триетажна торта, върху която поставя фигурки на младоженци — запазила ги е от сватбената си торта. Пази и другите украшения от сватбата си: сребърни звънчета и ленти от бяла крепирана хартия. Украсяваме с тях трапезарията.

С Марио се редуваме да правим снимки с полароид. Снимаме се как си пъхаме в устата парчета торта. Упорито се преструваме, че Врон е с нас. (Джоан и Врон се омъжиха с една и съща рокля: нашата сватба беше само пет месеца след тази на сестра ми и Врон спести разходите за рокля.)

Естествено Джоан все още я пази и сега е с нея. Застава извън обсега на камерата и тъпче парче торта в устата ми. Тъй като апаратът е полароид, виждаме снимките веднага. Като че ли е случайно, но Врон я няма на нито една снимка. Марио ме снима с протегната ръка, като че ли я държа около раменете на Врон. Заявява, че никой няма да разбере измамата; но в крайна сметка на снимката изглеждам така, като че ли съм си поставил ръката около раменете на някой невидим.

* * *

Правим това във вторник вечерта, а татко трябва да влезе в болница в четвъртък. Сега си мисля, че може би майка ми е имала някакво предчувствие. Не сме си и представяли, че наистина ще я вдигнем от легло, а после ще я върнем обратно в него все още със сватбената й рокля и пак ще й правим снимки… Не искам и да помисля какво би казал доктор Коу за всичко това.

Опитах се да се противопоставя на идеята двамата да спят отново заедно в общото им легло, но татко обеща да се държи прилично; почти съм готов за спешното й завръщане в болницата. Разбира се, на сутринта мама знае за предстоящата операция на татко; той не е могъл да си държи устата затворена. Мъча се да го оправдая, като си повтарям, че е трудно да пази тайни след повече от петдесет години семеен живот.

Тя иска да знае всичко. Казвам й, че има киста, че в урината му е имало кръв и съм го завел на лекар. Повтарям, че няма нищо сериозно, просто киста на пикочния му мехур, която откриват при цистоскопията.

Мама затаява дъх, когато споменавам за цистоскопията; знае много добре какво се крие зад тази дума. От раждането ми има неприятности с пикочния си мехур. Нещо, което никога не ми разреши да забравя: „Ти унищожи вътрешностите ми.“ Спомням си колко виновен се чувствах като дете, колко пламенно желаех да не съм го направил. Стотици пъти съм чувал за моята „голяма глава“. Гледах се в огледалото и ми се струваше, че главата ми е поне два пъти по-голяма в сравнение с главите на нормалните хора. Наистина нося шапка номер седем и половина, но не може да се каже, че съм макроцефален.

Като последица от раждането ми пикочният мехур на мама пада ниско и се налага да бъде шит. Той винаги е бил малък и периодично се е налагало да бъде разтяган, много болезнена манипулация.

Раждането ми е било силна травма за нея — тя заявява на баща ми, че не желае да има повече деца. Едно е достатъчно, и тя вече си го има. Той трябва да я остави на мира. И двамата са много консервативни католици, така че употребата на противозачатъчни средства е изключена.