Татко

Карам като на погребение сред шофьори, които бързат да се приберат след работа. Няколко души надзъртат да видят какво става и защо този ненормалник кара в дясното платно с двайсет километра в час. Виждат само една възрастна дама с възможно най-тъмните слънчеви очила, която седи изправена на предната седалка, безучастна към всичко. Опитвам се да говоря с нея, но тя мълчи. Най-сетне разбирам, че просто се мъчи да не се разплаче. Може би мама е магьосница; това би обяснило много неща.

Инвалидната количка ни чака; помагам й да седне в нея, минаваме през паркинга, край рецепцията, стигаме до асансьора. Майка обръща глава.

— Джаки, страх ме обзема само от това, че пак съм тук. Когато си помисля, че съм болна, веднага пред очите ми изскачат негри и японци.

Стигаме до етажа на татко и аз се надявам, че той спи или е под упойка. Ако само е възможно да види, че е добре, и да си ходим…

Вкарвам я в стаята му и веднага забелязвам, че нещо не е наред. Изпитвам силно желание да обърна веднага инвалидната количка и да изкарам майка от тук. Бих го направил, ако самият аз не изпадам в лек шок.

Татко е буден. Не можете да си представите колко буден е само! Очите му са широко разтворени, така че зеницата му е като синьо петно в бяло море. Поглежда ни, но не ни познава. Мачка чаршафа между пръстите си, вторачен във вратата. Отивам бързо до него и хващам ръцете му; те са леденостудени. Поглежда ме за миг — нищо; загледани в нищото зеници. Обръща се и трепва, когато край вратата минава сестра.

Поглежда ме отново и устните му започват да треперят. Цялото му тяло трепери; опитва се да говори. Навеждам се над него, като се опитвам да разбера какво казва. Гласът му пресеква от страх.

— Какво е това? Какво е това там?

Разкъсан съм между желанието си да изведа майка навън и да го успокоя.

— Нищо, татко. В болница си и всичко е наред. Ти си добре.

Поглежда ме с недоверие. Майка е до мен. Успяла е някак да се измъкне от количката и сега протяга ръце край мен. Навежда се и целува татко. Отговаря й със силно свити устни, като целувка на дете, трагикомично подобие на целувка. Майка още не плаче; шепне му в ухото.

— Здравей, Джак, мили, добре ли си?

Държи лицето му в ръцете си. Вторачен е в нея със същите кръгли очи, безцелно втренчване на дете в една точка. Усмихва се с трептящи устни като дете, което се подчинява на команда. Мама притиска главата му към гърдите си, гали плешивата му глава.

— Миличък, какво има, скъпи?

Поглежда ме отчаяно, по бузите й започват да се стичат сълзи. Безгласно ме пита: „Какво му е, Джаки?“

Не знам какво да правя. Навеждам се към нощното шкафче и бясно натискам звънеца. Майка може да умре всеки миг. Колко би издържало едно разбито сърце като нейното? Имам чувството, че собственото ми сърце е на път да скочи в устата ми. Нямам сили да отделя майка от татко.

Не идва никаква сестра. Държа ръцете на татко, а майка — главата му. Той не се съпротивлява. Държим го така, надяваме се, че ще дойде на себе си. Той си е отишъл; това, което държим, е само черупката; това, което бе той, каквото и да е било то, си е отишло.

Втренчил се е във вратата. Отражението на стъклото го плаши. Отивам до вратата, за да му покажа, че това е нищо, само една стъклена врата, която отразява светлината. Прекарвам ръка пред нея, обяснявам му. Той не разбира. Обезумял е от страх. Най-сетне се появява някаква сестра. Спирам я на прага.

— Какво се е случило?

Гледа ме — студено, с презрение, надменно.

— Защо? Има ли някакъв проблем?

— Да не би да са му дадени силни успокоителни?

Хвърля поглед на картона му.

— Не. Не е необходимо в случай като неговия.

— Тогава какво има? Той не ни познава и е изпаднал в страхотен шок.

Минава покрай мен. Майка все още държи главата на татко. Сестрата поглежда количката.

— Какво прави това нещо тук?

Въздържам се. Без сцени.

— Майка ми е сърдечноболна; излязла е от болница само преди пет дни.

Поглежда мама, навежда се, хваща китката на татко и мери пулса му; слага му маншона за измерване на кръвното. Обхванат съм от онова ужасно, задушаващо чувство, което обзема човек, когато е безпомощен.

Но, изглежда, кръвното налягане и пулсът му предават някакво съобщение. Взира се в очите на татко и опипва главата му. Мама плаче на глас. Отивам при нея.

— Какво може да се е случило, Джаки? Той дори не ме познава. Какво му е?

— Хайде, мамо, седни тук. Сестрата знае какво върши. Сигурно е от упойката, знаеш как се чувства човек след това.

Господи, бих желал да можех да я лъжа по-лесно! Все пак тя ме оставя да я отведа до инвалидната количка. Знам, че трябва да я отведа вкъщи. А може би трябва да я оставя тук, в болницата. Цяло чудо ще бъде, ако сега не получи нова сърдечна криза. Приближавам се до сестрата и шепна.

— Ще отведа майка си вкъщи и веднага се връщам. Незабавно искам да говоря с доктор Сантана.

Тя ме поглежда: в очите й виждам опиянението от властта.

— Доктор Сантана вече беше тук днес следобед и прегледа баща ви. В момента не е в болницата.

Подушвам нещо нередно.