Татко

— Вижте какво, ще изискам болницата да извика доктор Сантана. Кажете му, че в състоянието на господин Тремънт има голяма промяна и че неговият син, доктор Тремънт, настоява за незабавна консултация.

Чувствам, че точно сега е времето да използвам тази тъпа титла, „доктор на науките“, и съм прав: очите й блесват при думата „доктор“.

Преди двайсет години взех участие в изследване на медицински сестри. Целта беше да установим причината, поради която някои от тях остават докрай верни на професията си, а други я напускат. Изследването беше финансирано от Асоциацията на медицинските сестри; искаха да избегнат излишното обучение на сестри. Продължи три години и беше много задълбочено. Установихме два фактора, свързани с интереса към тази професия: бащин синдром и садистични наклонности. Асоциацията не публикува резултатите ни.

В този момент виждам ясно, че автоматично влизам в ролята на баща по отношение на това момиче. Сега съм един от белите престилки. Сигурен съм, че ще извика Сантана.

Телефонирам на Джоан от фоайето. Информирам я набързо за случилото се и я питам дали ще може да дойде и да остане с майка. Ще бъде вкъщи след половин час. Майка ми плаче през целия път до дома; опитвам се да я успокоя. С огромно усилие на волята овладявам паниката и гнева си, така че не съм много полезен. Джоан ще бъде по-добра от мен; тя още не е видяла татко.

Слагам майка на легло и й давам два валиума. Обвинява ме, че искам да я пристрастя към лекарствата, но нещо в мен ми подсказва, че трябва да направя всичко възможно да заспи. Джоан идва точно след като мама е глътнала лекарствата си. Влиза в спалнята и майка отново загубва контрол над себе си. Докато я прегръща, Джоан ме поглежда. И тя е уплашена; трябва да го е прочела на лицето ми. Оставям ги сами и отивам в банята. Видът ми е ужасен. Разресвам косата си, измивам ръцете и лицето си. Джоан излиза от спалнята в момента, в който аз излизам от банята.

— Какво има, Джак? Майка казва, че татко е полудял. Какво се е случило?

— Не знам, Джоан. Връщам се в болницата. Ако съм прав в предположенията си, Сантана е казал на татко, че е болен от рак и татко е изпаднал в шок. Поисках да извикат доктора в болницата.

Отново обличам палтото си.

— Грижи се за мама. Не мога да си представя как ще преживее това. Не знам как аз го преживях.

— Внимавай, на петдесет и две години си, знаеш това. Не се прави на герой.

* * *

Когато се връщам в болницата, Сантана е в стаята на татко заедно с две сестри. Обръща се към мен.

— Какво има, господин Тремънт? Не виждам драстична промяна в състоянието на баща ви.

Поглеждам татко; той се хили и кима с характерната си усмивка тип „Да, шефе“.

Надявам се, че е дошъл на себе си, но той все още изглежда травматизиран.

— Татко, видя ли майка днес, спомняш ли си?

Гледа ме втренчено, без да реагира. Дори не мига с очи. Механично започва да кима с глава. Вторачва се в доктора и му се усмихва.

— Това не ми изглежда нормално поведение, доктор Сантана. За мен положението е много сериозно. Той не ме познава, не разпознава и съпругата си.

Най-сетне нещата стигат до Сантана. Осветява очите на татко, вглежда се в тях, проверява пулса му. Накланя се към него.

— Господин Тремънт, аз съм доктор Сантана. Знаете ли кой съм аз?

И татко повтаря проклетия номер: кима, усмихва се и казва: „Да, добре съм, докторе. Благодаря.“

Сантана се изправя и се обръща към мен.

— Да, той е в шоково състояние.

Изпраща сестрите да донесат лекарства. Поканва ме с ръка да изляза от стаята с него. Сега вече приема нещата по-реално.

— Това е нещо обикновено при по-възрастни хора, господин Тремънт. Често се наблюдават случаи на изпадане в следоперативен шок и дори след най-незначителна хирургическа намеса. Освен това, както знаете, той има и атеросклероза.

Кимам. Опитвам се да се сдържа, да премисля нещата.

— Това е форма на сенилност.

Прекъсвам го.

— Но той не беше сенилен, когато дойде тук, докторе. Как така внезапно ще изпадне в сенилност?

Сантана прокарва пръсти през косата си, въздиша.

— Сенилността е странно нещо; може да идва и да си отива. Човек изпада в стресова ситуация и ето, тя изскача на повърхността. За съжаление не познаваме така добре тези проблеми, както бихме искали.

Решавам, че точно тук е моментът да задам главния въпрос за мен.

— Доктор Сантана, днес казахте ли на баща ми, че е болен от рак?

Втренчва се в мен и прави крачка назад. Не е нужно да отговаря.

— И по-рано ви изтъкнах, господин Тремънт, че съм етично задължен да бъда честен с пациента.

— Нима искате да кажете, че след като ви предупредих какво може да стане, вие пренебрегнахте съвета ми и му казахте?

Посочвам към татко.

— Погледнете само резултата от вашата етична честност!

Гледам гневно Сантана в лицето. Говоря тихо, но съм бесен. Той е дребен човек и отново отстъпва назад; безпокои се за ръцете си на хирург.