Татко

Ау, приближава се. Били, приятелю, никога ли няма да се научиш!

— Сега нещата са променени — днешните деца искат да слушат за тежки времена и сурови хора. Хора като Боб Дилън им разказват за това. Сигурно знаеш, че истинското му име е Цимерман и че е роден в Хибинг, градче в Минесота. Пее на диалекта на Тенеси, защото това е грубата реч на бедняците. А истината е, че той имитира Ууди Гътри, който пък имитира беден фермер от Апалачите. Не забравяй, че не пее тези песни, докато сади царевица. Намира се в звукозаписно студио, заобиколен от техници и различни специалисти със сложна апаратура за смесване, приглушаване, увеличаване на този креслив звук. Записът е продукт на компютъра, дори самият Дилън никога не чува истинския си глас.

Е, татко ми е технически гений! По дяволите, та той не може да изсвири безгрешно „Коледни звънци“ на хармоника. Наближаването на Коледа ме изпълва с ужас. Всяка година той измъква хармониката си и съсипва всички коледни песни без изключение. Питам се колко ли ни остава до Филаделфия?

— Но това са подробности, Били. Работата е там, че аз не желая да слушам за тежки времена; темата просто не ме интересува. Дилън е певец като Кросби, Синатра или Комо. Плаща му се да пее неща, които хората искат да чуят. Изработил си е глас точно какъвто трябва, като на негър, но без преиграване, и езикът му е като на простолюдието. Ето ти едно момче от буржоазно еврейско семейство, превърнато в звезда.

Татко млъква, надявам се, че е приключил с лекцията. Ще скрия тази касета в раницата и ще забравя за нея.

— И още нещо, Бил. Гласът. Нямам предвид южняшкия говор, а самия глас. Действа ми на нервите. Все едно че пее през стиснати зъби. Не мисля, че това е разумен човек, с когото мога да разговарям. Този глас е пълен с омраза към цялото човечество.

О, не! Разбирам, че по време на това пътуване няма да слушаме Дилън. Де да можех да си върна осемте долара.

Засядаме зад дълга редица камиони нагоре през Лъвланд. Разбира се, старецът ми няма намерение да изпреварва и ние се влачим с около петдесет, петдесет и пет километра в час. Моторът прегрява.

Най-сетне пътят се разширява и стигаме до Вейл. Това е живописно градче, все едно излязло от пощенска картичка, досущ селцето в Австрия, където ходихме да караме ски като деца. Напомня ми още за Санта Крус: всичко само в дърво и стъкло.

Спираме, за да заредим резервоара, после влизаме в ресторант. Ядем палачинки с истински кленов сироп. Сипвам си щедро от него и го оставям да попие. Във Франция нямаме кленов сироп.

Когато потегляме, отново пускам касетата. В края на краищата дал съм цели осем долара за нея. Не мога да я изхвърля. Настройвам колоните и хармониката зазвучава. Наоколо е направо красиво: ярко слънце и дълбоки пропасти от двете страни, заобиколени с борови гори. Наблюдавам огромни кълбовидни облаци, които се трупат, и потъвам в музиката.

Нямам представа за какво мисли татко. В една кола сме, но като че ли ни разделят хиляди километри. Вероятно преживява отново всичко, което оставихме в Калифорния.

Не знам как става това, но, явно, парите изтичат през пръстите ми. Спестя някой и друг долар и той изчезва като по магия. Понякога си мисля, че имам дупки в джобовете си; знам, че имам пари, но когато ги потърся, ги няма: сякаш съм ги сънувал.

* * *

Работя в онази фирма за строеж на лодки, спя в нещо като приют за бездомни, опитвам се да събера някаква по-крупна сума, когато получавам писмо от мама: татко е в Калифорния, баба е получила инфаркт. Отивам на автостоп до там, решавам, че може да има нужда от мен.

Когато се появявам на хоризонта, оказва се, че баба е излязла от болницата, но затова пък дядо напълно е откачил. Отишъл си е, изветрял. Не ме познава, не познава баща ми. Татко изглежда ужасно — трябва да е отслабнал с шест-седем килограма от последния път, когато го видях. По-блед, по-плешив, по-сив, тревожен и напрегнат. Настанявам се в стаята към градината, татко спи в средната спалня.

Стоя с тях повече от седмица, после се появява Том от Санта Крус. И той се е чупил от колежа; има кола. Моите хора притежават над сто и шейсет декара в каньона Топанга; двамата с Том отиваме там. Той има страхотно стерео на батерии и палатка.

Запасяваме се с вода и пазаруваме в Топанга. Вземам назаем малката „Хонда 175“ на татко. Паднах няколко пъти, ударих резервоара от едната страна, изкривих спирачния педал и откъснах една от дръжките, но после оправих всичко. Когато свърших, почти не се забелязваше.

Докато татко е с дядо в болницата, аз стоя вкъщи при баба. Тази жена е абсолютно ненормална. През целия ден ме преследва с „Защо не си обръснеш брадата, какво криеш?“ или „Защо ти е тази дълга коса?“, или „Ако на всяка цена трябва да си с дълга коса като на момиче, поне я измий.“

Господи, какъв тормоз! Един ден се впуска към мен с ножици в ръка. „Чакай, Били, ще отрежа само онова, което стърчи над ухото ти.“ Отскачам настрана. „Хайде, не бъди глупак; остави ме все пак да ти обера врата.“

Непрекъснато се промъква в стаята ми, докато спя. Пъха си носа навсякъде.