Татко

Прибирам се у дома, като се стремя да избегна мама. Промъквам се в спалнята откъм градината с кутия бира в ръка. Изпивам я на спокойствие и обмислям положението. Искам да взема правилно решение по отношение на мама и татко, не само да дам отдушник на гнева си.

Слагам мама да спи и телефонирам на Джоан. Опитвам се да кажа нещата направо, без прекалени преувеличения, характерни за темперамента на един художник. Когато свършвам, настъпва дълга пауза. Джоан плаче.

— Това е ужасно, Джак. Трябва да направим нещо. Не се безпокой за мама; трябва да го приберем вкъщи. Ще можеш ли да се грижиш за него, ако мама дойде при нас?

— Мисля, че ще мога. Знам със сигурност, че ще се грижа за него по-добре, отколкото в болницата. Но ще можеш ли да се справиш с мама там заедно с Марио и другите? Знаеш добре каква е.

— Ще се справим. Ще бъде в стаята на Мерилен, тя е близо до банята, и ще я държа на легло колкото е възможно по-дълго. Марио може да работи в гаража си или в градината. С неговата работа по поддържане на игрищата той и без това отсъства до шест вечерта. Марио разбира проблема; не се безпокой.

И така, решено е. Когато мама се събужда, съобщавам й решението. Тя иска да остане с мен и да помага, но аз съм непреклонен. Казвам й, че това е невъзможно. Със сигурност ще получи нов инфаркт и аз няма да мога да се грижа и за двамата. Може да идва, когато татко е по-добре.

Помагам й да си опакова дрехите. Влизаме в колата, тя си слага тъмните очила и аз я откарвам при Джоан по „Сепулведа“.

Когато на следващия ден отивам за татко, при мен се втурва главната сестра. Тя е едра жена, която се впуска в подробен преглед на вчерашния ден на сестрите под нейно ръководство, но аз не се поддавам лесно на манипулация. Казвам й да се маха от пътя ми. Всички тези хора мислят само за личните си права.

Тя вика човек от охраната. Обяснявам му какво става. Той кима и се преструва, че слуша. Решаваме проблема заедно. Помага ми да облека татко в пижамата и хавлията му. Събирам останалите му лични вещи в книжна торба. Казвам на главната сестра да побърза с документите за изписване и с инвалидната количка. Охраната ми намига; точно на място за тази работа. Заедно вкарваме инвалидната количка в асансьора. Татко седи, трепери, дърпа се, тегли хавлията си с пръсти. Трудно е да се повярва, че това някога е било нормално човешко същество. Дори пръстите на ръцете и краката му са извити някак навътре, практически стегнати в парализа: главата му виси, сякаш е твърде тежка за врата му. Напомня ми картината, нарисувана от Ван Гог в лудницата, онази с мъжа, който притиска лице в юмруците си, с тази разлика, че татко няма достатъчно контрол да направи дори това.

Тикам количката през паркинга и с усилие го вкарвам в колата. Той изобщо не разбира какво става.

Налага се едва ли не да го пренеса на ръце през вътрешния двор, да изкача онези стъпала и да го внеса в къщата. Той слага единия си крак пред другия, но те не поемат никаква тежест върху себе си; отстрани изглежда като че ли се опитвам да накарам някаква гигантска кукла да върви. Носи старата си пилотска шапка и тя се изкривява на една страна. Той кима и шепне нещо, без да разбира къде всъщност се намира.

Решавам да го облека в дрехите, които обикновено носи вкъщи. Всъщност, той не е болен, само омаломощен. Сигурен съм, че ако възстанови усета за собственото си аз, ще дойде на себе си. Отвеждам го в задната спалня, настанявам го във фотьойл и го обличам. Избирам леки памучни панталони, жилетка и му слагам другата шапка, онази, която му купих за рождения ден.

Той вдига ръка, хваща шапката и я хвърля на пода. После едва не пада от фотьойла, когато се навежда да я вземе. Слагам я отново на главата му. Този път я оставя на мира. Мисля си, че може би това ще подобри кръвообращението и подмлади някои неврони в мозъка му. Хващам се като удавник за сламка.

Завеждам го във всекидневната и му помагам да седне в неговия стол-люлка. За мен е утеха да го видя на този стол след дните, когато бе вързан за стерилното болнично легло. Не знам дали това е добро за него, но е от голямо значение за мен. Държа на външния вид на нещата вероятно твърде много; това е може би причината, поради която съм художник: мога да преработвам нещата, които виждам, така както на мене ми се иска. Надявам се, че ако се държим и живеем като че ли нищо не се е случило, той може отново да се върне в релсите на нормалния живот.