Татко

Един ден взема бельото ми и го изпира във ваната. Изкарала е инфаркт и пере моето бельо! Казва, че момичетата не харесват момчета с мръсно бельо. Господи, за какво се загрижила!

На всичко отгоре ме пита дали се избърсвам добре след ползване на тоалетната. Очаквам едва ли не да ми покаже. Казва ми да използвам няколко сгънати листа тоалетна хартия и да се бърша отвън, а не между краката и най-малко три пъти. Човек не може да повярва на ушите си; тя няма никакво чувство за мярка. Не знам как татко понася всичко това; представи си само да имаш такава майка.

Накрая не издържам и избухвам. Татко рисува навън, а тя ме тормози цял следобед: пита ме дали ходя на черква, дали съм още девствен, имам ли гадже. Побеснявам и й казвам, че ме подлудява, че подлудява татко, че сигурно е подлудила и дядо. Тя изпада в истерия и се затваря в спалнята.

Татко се връща; казвам му какво се е случило.

— О, Били, знаеш, че е болна.

Не е вбесен, само обезкуражен. Чувствам се като лайно, но ми беше дошло до гуша. Том се беше върнал в Санта Крус; остави ми палатката си. Ако нещата се влошат прекалено много, винаги ще мога да се върна на хълма. Том ще става психолог.

По дяволите, вече има толкова много психолози; има твърде много от всичко. Твърде много инженери, твърде много химици, доктори, зъболекари, социолози. Но няма достатъчно хора, които действително правят нещо.

Когато човек се замисли за това; когато погледне на нещата реално… Господи, ние сме — е, да кажем сто процента. Половината от сто процента. Половината от тях са под осемнайсет и над шейсет и пет години, т.е. хора, които не работят. Остават петдесет процента хора на средна възраст. Половината от тях са жени; а повечето от тях са толкова заети да раждат и отглеждат деца, че времето им е изцяло запълнено. Някои все пак работят, така че нека да смъкнем до трийсет процента. Десет процента са доктори, адвокати, социолози, зъболекари, бизнесмени, художници, писатели, учители, свещеници, пастори или равини; те всъщност не произвеждат нищо: само обслужват другите. И така, стигаме до двайсет процента. Поне два или три процента живеят на кредити или социални помощи, или просто са си богати. Остават осемнайсет процента. Седем от тях са безработни — голяма част от тях доброволно! В края на краищата се оказва, че само десет процента произвеждат храна, изграждат домове, строят и ремонтират пътищата, произвеждат електричество, работят в мините, правят коли, събират боклука: вършат цялата мръсна, цялата истинска работа.

Всеки търси начин да се чупи от работа. А най-лошото е, че онези, които вършат работата, получават най-малко.

Знам, че не съм първият, който е стигнал до тези изводи, но си мисля, че дори Маркс просто си е търсил начин да се измъкне от работа; също и Ленин — още двама буржоа — лентяи.

И така Том се връща обратно, за да стане психолог. Ще се присъедини към огромната армия психолози, които ще задоволяват капризите на всички хора с чувство на вина за това, че не си изпълняват добре задълженията. А всъщност никой от тях не може дори да се погрижи за себе си.

Питам се къде, по дяволите, е моето място във всичко това?

Глава 10

На следващия ден телефонирах на доктор Етридж. Той беше лекар на татко в Перпечуъл Хоспитъл през последните петнайсет години. След няколко безуспешни опита, пресечени от телефонните оператори и сестри, най-сетне се свързах с него.

Обяснявам случилото се. Етридж влиза в ролята си.

— А-а, господин Тремънт, такива неща са нещо обикновено. Доктор Сантана знае какво прави; той е добър млад хирург. Ще отида да видя баща ви тази сутрин, дълго време ми е бил пациент. Освен това и двамата сме от Уискънсин. Ще трябва да приемете фактите, господин Тремънт; това може да е началото на сенилност.

С една дума, сервира ми глупостите на Сантана.

— Толкова бързо, доктор Етридж — внезапна сенилност? Никога не съм чувал за подобно нещо.

— Е, господин Тремънт, знаете, че той вече забравяше.

Продължавам да атакувам.

— Но, доктор Етридж, преди операцията всичко му беше в ред, а сега… почакайте само докато го видите.

Правя пауза, той не казва нищо.

— Доктор Етридж, ще имате ли нещо против да ви придружа при посещението ви в болницата тази сутрин?

— О, не, не е необходимо. Ще го видя на сутрешната визитация и ще ви телефонирам следобед.

Прекъсва.

Казвам на майка, че съм говорил с доктор Етридж и че според него всичко ще се оправи, няма защо да се безпокоим. Разбира се, тя иска да види татко.

— Не, мамо, докторът казва, че не трябва да ходим в болницата сега; той има нужда от почивка и успокоителни лекарства. Тази операция стресна татко, разтревожи го много; възрастен човек трудно понася нови натоварвания.

— Джаки, ако само го вземем вкъщи — сигурна съм, че тук ще се оправи.

Убедена е, че ако не е в болницата, той ще бъде добре. Тя ще се грижи за него — нещо, с което е свикнал, няма „да го опипват разни негри“.

— Майко, ти не можеш да се грижиш за него. Ако го вземем вкъщи, аз ще трябва да правя това, а съм сигурен, че няма да се справя по-добре от хората в болницата.