Татко

В четири часа доктор Етридж най-сетне се обажда.

— Господин Тремънт, видях баща ви; сега той наистина изглежда объркан. Говорих и с доктор Сантана, той смята, че сте поставили под съмнение професионалната му преценка.

Точно това ми трябваше.

— Доктор Етридж, доктор Сантана направи груба грешка, като каза на баща ми, че е болен от рак, независимо от многократните ми предупреждения да не прави това предвид неестествения страх на баща ми от тази болест. Резултатът от грешката му сега е налице. Баща ми изпада в това състояние веднага след като доктор Сантана му казва, че е болен от рак.

— Господин Тремънт, това са решения, които се взимат от нас, лекарите. Ако вашият баща е в нашата болница, вие ще трябва да ни имате доверие по тези въпроси.

Следва цяла реч на тема „ние си знаем работата“. Слушам, докато се изчерпи.

В този момент съм готов да се откажа от Етридж, Сантана, Перпечуъл Хоспитъл, цялата тази каша и да започна отново. Но не го правя; прекалено съм бесен, несигурен и изплашен.

* * *

Татко е в болницата вече пети ден. Прекарвам колкото е възможно по-дълго време с него. Джоан ме сменя при майка. Говоря с доктор Сантана всеки ден и той става все по-нервен. Не изпускам ден да не поставя въпроса за специализиран преглед от невролог и психиатър, за провеждане на специализирани наблюдения. Разучавам нов екземпляр от „Мърк менюъл“, който купих от книжарница за медицинска литература, търся някакво логично обяснение на това, което се случи с татко.

Изправен съм срещу персонала на болницата като срещу каменни стени. В същото време се опитвам да поддържам спокойна атмосфера около майка вкъщи, като постоянно я уверявам, че всичко се развива чудесно.

В болницата непрекъснато ми повтарят, че татко ще се възстанови, щом се съвземе от шока. Но той си остава в своето тревожно, объркано, отдалечено някъде извън реалността състояние. Губи контрол и над физиологичните си нужди. Не може да се храни сам, а е много трудно да го храни човек. Няма никакъв апетит и започва бързо да линее. Напълно се затваря в себе си.

Сестрите са твърде заети, за да имат време да му подадат достатъчно храна. Поемам храненето; те, явно, нямат нищо против. Могат да минат и два часа, докато погълне половината от сравнително малка порция. По-лошо е от хранене на шестмесечно бебе. Захапва лъжицата така, че е трудно да се извади. Върти глава. През по-голямата част от времето го чакам да преглътне. Държи храната от едната или другата страна на устата си, както катеричка трупа лешници в склада си; понякога я изплюва. Избягва погледа ми или се втренчва в лъжицата или в нищото, но не и в очите ми. Говоря му за храната, за мама, за Джоан, за всичко, за което се сещам, но той не реагира.

Сега и лекарите възприемат мамината идея, че той трябва да се върне вкъщи. И аз съм на път да се съглася.

Знам обаче, че нещата там няма да вървят, мама ще трябва да бъде изолирана, ще й се наложи да живее с Джоан, а това ще създаде много затруднения. Случва се обаче нещо, което ме принуждава да преодолея колебанията си.

Част от проблемите на татко е неговото постоянно въртене, обръщане — опитите да избяга. Освен това той непрекъснато дърпа катетъра си. След първите няколко дни започнаха да му слагат нещо като усмирителна риза. Тя се връзва отзад и е с каишки, прикрепени към гривни, които ограничават движенията на ръцете му: той има известна свобода, но не може да стигне до катетъра.

Бори се срещу това; мъчително е да го гледа човек как се дърпа и гърчи — като вързано кученце. Когато го храня, освобождавам каишките, но не изпускам ръцете му от очи.

Сестрите се страхуват допълнително, че татко може да получи рани от залежаване. Той слабее и при постоянното му въртене и обръщане протърква задника и гърба си.

След четвъртия ден започнаха да го поставят на стол до леглото, докато сменят чаршафите му. Оставят го да седи час-два, но добре вързан в усмирителната му риза.

* * *

Веднъж отивам в болницата за вечерното му хранене и намирам татко все още вързан за стола. Беше издърпал по някакъв начин катетъра си и беше потънал в собствените си изпражнения и урина. Беше се гърчил и въртял както обикновено и една от ръцете му беше притисната под страничните облегалки на стола; кръвообращението му е прекъснато, ръката му е посиняла. Нощницата му се е вдигнала и той е гол от кръста надолу.

Изпадам в шок. Коленича до него; краката му са леденостудени. И всичко това се случва в хирургическото отделение на съвременна болница, не в лудница от деветнайсети век. Не знам колко дълго е стоял така, но краката и стъпалата му са на червени и бели петна и по тях засъхва урина.

Звъня и викам. В стаята се втурва сестра и аз изливам яда си на нея. Помага ми да развържа татко и да сменя нощницата му. Слагаме го в леглото. Копнея да го успокоя, но той като че ли не разбира какво се е случило.

На следващия ден се нахвърлям върху Сантана и Етридж. Обясняват ми, че в обикновена болница не могат да се грижат за човек в състоянието на баща ми. Заявявам им, че щом е така го вземам вкъщи.