Татко

Влизаме във Вегас след час. Оказа се, че над града току-що се е излял внезапен порой. „Сизърс“ е покрит с глина почти до терасите. Паркингите представляват блато от засъхваща кал. Още по-очевидно ставаше, че Вегас — пльоснат абсурдно сред пустинята — е обидно предизвикателство към природата.

Странно беше да се види този измамен свят, залян със засъхваща кафеникава кал, вече напукана от изгарящите лъчи на слънцето — като захвърлено на боклука коледно дръвче, по което все още проблясват остатъци от сърмена украса.

Паркираме колкото е възможно по-близо до игралния дом и бързаме да се скрием вътре от горещината. Минава пладне и тежкото оловно слънце сипе жестокия си огън върху главите ни. Трябва да е повече от четирийсет градуса на сянка.

Влизаме и веднага потръпвам от студ. Оставяме кални следи по отровножълтите и кървавочервените килими; поглъща ни сумракът на залата с игрални автомати. Блъсна ни непрекъснато бръмчене и звънтене, обгърна ни специфичната миризма на изкуствено охладен въздух с тежък примес на парфюм, пари — и страх. Бяхме обгърнати от лепкавата атмосфера на този неестествен, пълен с надежда безнадежден свят.

Решението ни беше да похарчим по долар на монети от пет цента. Били загуби своя долар само за пет минути. Каза, че вероятността да не се получи никаква печалба от разиграването на двайсет монети е огромна, но направи точно това. За разлика от него единственото ми желание е да свърша по-бързо с моя долар, но проблемът ми се оказа друг — скоро имах над дванайсет долара в монети: ръцете ми са пълни, джобовете — издути. Непрекъснато подавам пълни шепи монети на Били, за да може да ги загуби. Исках да се измъкна някак от това положение. Дълбоко в душата си не искам да печеля — не искам да отнеса нито една от тези монети със себе си.

Справяме се след цял час тежък труд. Оставаме с десет монети… и аз удрям нов джакпот! Разнася се звън и облечени като мажоретки момичета ми се притичват на помощ! Добре, че Били имаше такъв страхотен „късмет“ — иначе и досега щяхме да бъдем там, да дърпаме ръчките на автоматите с ожулени ръце, докато те бълват монети.

Излизаме в горещината и потегляме, като се оглеждаме за мексикански ресторант: и двамата искаме на раздяла със Запада да изядем по една мексиканска палачинка, но се наложи да влезем в пицария. Отново климатична инсталация, карирани покривки върху масите. Разделяме си кана бира и изяждаме по една пица. Започвам да чувствам, че може би наистина — най-сетне! — си заминавам: отивам си вкъщи.

* * *

Когато потегляме отново, минава три следобед. Натискам педала на газта, за да можем да стигнем до Цион: знам, че точно до парка има добър мотел. Но обърквам пътя и вместо в Цион в единайсет през нощта се озоваваме в Брайс. Няма отворени ресторанти, не можем да намерим мотел. Изглежда, чудесно бях прецакал и двама ни, но засега Били не се оплаква — поне не на глас.

Накрая намираме малък бар преди затваряне. Барманът ни прави сандвич със студено свинско и майонеза и ни сервира по чаша бира. Любезно телефонира на някакви бунгала в Брайс и се оказва, че има свободни. Едно от чудесата на пътуването е, че откриваш колко много са милите и добри хора по света.

Отиваме в горичка сред парка — едно бунгало струва четиринайсет долара на нощ. Напрегнат съм — вземам душ с надеждата, че ще се успокоя. Нося секонал, но не искам да го взимам, преди да се убедя, че наистина имам нужда от това. Имам и валиум. Усещам, че престоят ми тук постепенно ме пристрастява към лекарства. Никога преди това не бях вземал дори и сънотворно.

Лягам и решавам да изчакам един час. Ако дотогава не заспя, ще взема нещо. Това беше последната ми съзнателна мисъл.

Глава 2

Беше точно след Нова година и за коледната ваканция бяхме отишли в „Мулен“.

Това е стара воденица, която бяхме купили и ремонтирали преди десетина години. Близо е до френско село на име Морван. През лятото и другите училищни ваканции винаги отиваме там.

Излизам да рисувам, тъй като времето е необичайно меко за тази част на Франция. Чувствам се непохватен с трите чифта чорапи и с ръкавици, но светлината беше подходяща за рисуване. Има нещо особено в един пейзаж, рисуван през студен зимен ден. Цветовете са по-омекотени, по-приглушени, формите — много по-отчетливи.

Запътил съм се към гората, където Били построи хижата си. Оттам се разкрива чудесен изглед към нашето село и хълмовете зад него. Отляво се издигат две високи тополи, а отдясно пътят лъкатуши под клонести липи. Работя върху хоризонтална композиция на платно с размери около шейсет на деветдесет сантиметра.

Времето е достатъчно меко, за да не сгъстява боите, но ми става студено. Опаковам нещата и си тръгвам обратно с мисълта за чаша греяно вино. Кутията с боите и прикрепеното към нея платно са на гърба ми. Мотая се мързеливо — преструвам се, че влизам в собствената си картина, когато виждам Джаки, най-малкият ни син, да тича нагоре по пътя към мен. В ръката му се развява къс синя хартия.