Татко

Като деца двамата с нея живеехме в свой измислен свят, борейки се с това, което се нарича ограниченост. Ограниченият човек винаги подозира всичко необикновено, непознато, нетрадиционно, а една от основните му максими е щом нещо не е практично, значи то не е добро.

Джоан има пет деца. Тя е родена да бъде майка, една от невероятните жени, които действително играят с децата си. И не само когато са малки, но през цялото време. Има двайсет и четири годишен син, завършил с отличие Йелския университет — а тя все още играе с него. Човек може да ги завари в двора да се забавляват с топчета или да стрелят с въздушна пушка.

В подобни случаи мама я нарича „глупи“: „Погледнете я само тази глупи как играе на пода с големите деца.“

Според мен в речника на мама „глупи“ е съкратена форма на „глупачка“. Никога не съм я питал. Но винаги, когато някой направи нещо, с което тя не е съгласна, то той или тя автоматично се класифицира като „глупи“. Произнасянето на това странно съкращение винаги се придружава с презрително изсумтяване. Джоан е „глупи“ (презрително изсумтяване), защото играе с децата си. „Те никога няма да имат и капка уважение към нея. Мили Боже, те ще я възприемат само като още едно дете!“

Двамата с Джоан все още играем заедно. На петдесет и две години съм, а тя е вече в края на четирийсетте, но ние играем всеки път, когато се съберем. Нашата игра е основана на дълбоко взаимно доверие и вътрешна близост. Нима може да се играе на криеница, ако този, който жуми, надзърта между пръстите си? Възможно ли е човек да се отпусне и да изпита удоволствие, когато се люлее на дъска с някого, ако му няма доверие?

— Как ти изглежда мама, Джак?

Смее се, когато й предавам мамината версия за случилото се. Признавам, че състоянието й не ми е вдъхнало особено голяма надежда.

— Лекуващият лекар казва, че трябва да изчакаме известно време, докато се установи степента на увреждане.

Замълчава.

— Безпокоя се за татко. Може да дойде у нас, но знам, че ще бъде по-добре тук, където ще си намира работа из градината и оранжерията.

Кимвам.

— Докога ще можеш да останеш тук?

— Билетът ми е за двайсет и един до четирийсет и пет дни.

— Надявам се, че това ще бъде достатъчно.

Обръща се настрана, събува обувките си.

— Джоан, не се безпокой. Ще стоя с татко. Всичко ще бъде наред. Вкъщи съм си създал славата на съпруг, отдаден на дома.

Стрелва ме с поглед.

— Сигурен ли си? Знаеш, че на практика той е едно голямо бебе.

— Повтарям, не се безпокой. Напомням ти, че той е и мой баща.

— Прекрасно.

* * *

Джоан ми обяснява традициите в този дом. Казва ми, че трябва да спазвам установения от мама ред. Оказва се, че мама е разработила нещо като график и целият им живот е един безкраен низ от правила.

— Първо, мама става рано и прави гимнастика. За нея това е най-добрата част от деня: цялата къща е на нейно разположение. Около десет часа поднася чаша кафе на татко, дава му хапчетата за кръвното, витамини и всички други лекарства. Само сутрин си позволява кафе с кофеин. Джак, предполагам знаеш, че през последните осем години татко живее с мисълта, че е в нещо като удължена отпуска и че рано или късно ще се върне на работа. Изживява всеки ден като последен от тази отпуска.

Информира ме за лекарствата, които татко взима. Някои от тях са ми познати — стреснат съм от количеството, което поглъща всеки ден. Решавам да го убедя да опита медитация и дори йога.

Аз лично поддържам кръвното си в нормални граници по този начин. Нося си апарата за кръвно налягане: когато проверявам моето, ще измервам и неговото; резерпинът, с който се тъпче ежедневно, всъщност е истинска отрова.

Джоан приключва с инструкциите си, като ме предупреждава да не пропускам „сапунените опери“. Обещавам, че ще се придържам към „дневния режим“, но мислено кроя планове как да разнообразя ежедневието на баща ми. Обичам да се меся в живота на другите. Най-много ми се иска да изтръгна татко от трите часа ежедневно стоене пред телевизора. Какво прахосничество — да живееш в Калифорния под благодатните лъчи на слънцето и да седиш с часове затворен, вперил поглед в екрана. Мили Боже, та океанът е само на десет минути оттук!

— И още нещо, Джак: татко поработва в работилницата си, но му липсва предишната координация на движенията, което го подлудява. Спомняш ли си какви златни ръце имаше — нищо не можеше да му се опре… А сега не може да поправя дори електрическата си самобръсначка.

Очите й се напълниха със сълзи и тя сведе поглед.

— Вече си мисли, че съм технически гений само защото мога да поправям самобръсначката му: да я почиствам, да сменям ножчето и прочие.

— Но ти действително си гениален механик, Джоан!

На четири години тя с лекота караше ролкови кънки, докато аз — седемгодишен, дори за секунда не можех да запазя равновесие на тези проклетии. Преди мен започна да кара велосипед на две колела. Подариха ми конструктор за Коледа и тя веднага си го присвои и започна да играе с него. Така си беше, не мога да си кривя душата.