Теодор Буун — Заподозрян

— Тео, най-напред трябва да отвърнеш на удара — казваше майка му. — Да нападнеш. Когато правдата е на твоя страна, никога не отстъпвай. Публикувай на страницата си изявление, обясни истината. Изпрати го по имейл на приятелите си и им кажи, че снимката и съпътстващият я надпис са подвеждащи. Накарай Ейприл, Чейс, Уди и всички, на които имаш най-голямо доверие, да залеят интернет с информация. Разпространи новината, че ние, твоето семейство, обмисляме да предприемем съдебни мерки.

— Така ли е? — попита Тео.

— Разбира се. Обмисляме го. Може и да не се получи, но поне го обмисляме.

— Майка ти е права, Тео — намеси се и баща му. — Най-малкото, което можеш да направиш на този етап, е да се бориш.

Предложението допадна на Тео. През последните десет минути беше като парализиран, но вече беше време за действие.

Един час по-късно семейство Буун все още бяха на масата в кухнята — и тримата тракаха на лаптопите си, опитвайки се да проследят източника на слуховете, като същевременно щяха да се постараят да ги опровергаят. Беше изгубена битка. Снимката и надписът бяха твърде сензационни, за да останат незабелязани, а Тео се оказа подходяща мишена. Единственият син на двама известни адвокати, арестуван заради крадени вещи, намерени в училищното му шкафче. Като всеки неверен слух и този добиваше достоверност, колкото повече се повтаряше, така че не след дълго на практика се превърна във факт.

Господин Буун затвори лаптопа си и се зае да си нахвърля бележки на обичайните жълти листове. Във всеки един момент от младия си живот Тео бе виждал в къщата поне пет такива бележника.

— Хайде да свършим малко детективска работа — предложи господин Буун.

Госпожа Буун свали очилата си за четене и също затвори лаптопа си. Отпи от билковия си чай и каза:

— Добре, Шерлок Холмс, давай.

— Първо, кой може да проникне в шкафчето ти незабелязано? — попита господин Буун. — Не мога да си представя в училището да влезе някой непознат възрастен човек, който да се запъти право към шкафчето ти и да го отвори, понеже знае отнякъде кода.

— Съгласна съм — каза госпожа Буун. — Тео, виждал ли си някога учители, треньори, чистачи или други възрастни да отварят шкафчетата?

— Никога. Дори не ги доближават. Учителите си стоят в учителската стая. Чистачите си имат съблекалня в сутерена, но там не допускат ученици. А треньорите използват съблекалните във физкултурния салон.

— Значи един възрастен човек ще бъде забелязан?

Тео се замисли и каза:

— Ако познаваме този възрастен човек и го видим да отваря шкафчетата ни, да, със сигурност ще го забележим. Ще е необичайно. Ако е непознат, вероятно ще му кажем нещо. Не съм сигурен, понеже не се е случвало.

— Говорим обаче за междучасията, когато коридорите са пълни, нали? — попита господин Буун.

— Да.

— А докато сте в час и коридорите са празни?

Тео отново се замисли.

— Коридорите рядко са празни. По време на часовете все ще мине някой — чистач, освободен от час ученик, помощник-учител.

— А охранителните камери в коридорите? — попита господин Буун.

— Свалиха ги преди няколко седмици, за да инсталират нова система.

— Струва ми се твърде рисковано възрастен човек да се опита да отвори шкафчето на ученик — отбеляза госпожа Буун.

— Съгласен съм — каза Тео, — но всяко престъпление е свързано с риск, нали?

— Разбира се, обаче рискът е много по-голям за човек, който обикновено не използва шкафчетата.

— Така е — убедено заяви господин Буун. — И е още по-рисковано за външен човек. Предлагам да елиминираме тази възможност. Единодушни ли сме, че това е вътрешна работа на човек от училището?

Тео вдигна рамене, но не изрази несъгласие, майка му също.

— Някой, който знае как да отвори шкафчето — продължи господин Буун. — Някой, който би могъл да открадне кода. И някой с лесен достъп до стойките за велосипеди, където са му нужни около две секунди да надупчи гумата. Някой, който знае кое е колелото на Тео и къде го оставя той. Който познава графика и маршрутите му. Който го познава добре и може да го наблюдава, без да бъде заловен.

— Друг ученик? — попита Тео.

— Именно.

Госпожа Буун се отнесе скептично към това предположение.

— Трудно ми е да повярвам, че тринайсетгодишно дете ще проникне с взлом в компютърен магазин, ще избегне охранителните камери и ще успее да се измъкне невредимо.

— По-достоверно е, отколкото чистач или помощник-учител — отговори господин Буун.

Възцари се продължително мълчание, докато тримата детективи си поемаха въздух и обмисляха казаното. Пръв се обади Тео:

— Имал е съучастник, нали? Спомнете си анонимното обаждане от уличния телефон до болницата. Освен това за пренасянето на откраднатите от магазина стоки трябват поне двама човека.

— Точно така — съгласи се господин Буун. — Помислете и за нужните технически умения. Някой е проникнал във файла в училищния компютър и е откраднал кода. Някой е бил достатъчно съобразителен, за да ни снима днес следобед, когато си тръгвахме от полицията, и освен това умее да използва „ГашМейл“, без да бъде заловен. На мен ми се струва, че е ученик.