Теодор Буун — Заподозрян

И понеже нищо не може да накара човек да се почувства по-гладен, отколкото седенето в църква в очакване на обяда, групата скоро се разположи край масата в трапезарията. Съдия Лъск набързо каза благодарствена молитва и икономката поднесе първото блюдо — салата. Доста безвкусна салата, забеляза Тео. Дресингът не беше скъп, нали така? Тогава защо липсваше? Беше обаче толкова гладен, че се нахвърли да яде.

— Какво мислите за проповедта? — попита съдия Лъск.

Тъй като и четирите семейства посещаваха една и съща църква, обикновено най-напред анализираха проповедта. Не стига, че я преживях на живо, ами сега пак ще ме изтезават, помисли си Тео. Колкото и слаба да беше проповедта, по време на обедите никой не се осмеляваше да каже друго, освен че е била блестяща. Дори пастор Пат получаваше възторжени оценки, макар да имаше и забележки като: „Можеше да я посъкрати с петнайсет минути.“

Основното ястие беше печено пиле със сос грейви и беше много вкусно. С безукорни обноски, понеже майка му винаги го наблюдаваше, Тео се зае да яде пилето като прегладнял бежанец. Госпожа Лъск беше престанала да готви на стари години и решението й беше прието с одобрение. Икономката й беше превъзходна кулинарка. Следващия неделен обяд щеше да е у семейство Гарбовски, после — у семейство Буун. Майката на Тео изобщо не претендираше да е кулинарка и винаги наемаше една туркиня, която приготвяше невероятни ястия.

За голямо удоволствие на Тео разговорът се насочи към Пийт Дъфи и изпълнението му от изминалата седмица. Темата предизвика оживени коментари на масата и всеки бързаше да се включи с коментари или с най-новите слухове. Присъдата беше единодушна: всички бяха убедени, че Дъфи е убил съпругата си, а бягството му от правосъдието беше допълнително доказателство за вината му. Господин Салмън твърдеше, че познава Пийт добре, и смяташе, че той е скътал някъде много пари и вероятно никога няма да го намерят. Съдия Лъск не се съгласи и заяви, че измъкването му на косъм на чикагското летище е доказателство, че рано или късно отново ще допусне грешка.

Тео се хранеше мълчаливо и слушаше с интерес. Обикновено разговорът се въртеше около политиката и случващото се във Вашингтон, но сега беше много по-интересен. После обаче го налегна потискаща мисъл. Дали всички тези хора нямаше скоро да говорят за него? Някой от тях беше ли обвиняван в престъпление? Сериозно се съмняваше. Дали семейство Буун и синът им вече не се бяха превърнали в тема на разговори зад гърба им?

Той омете чинията си и зачака десерта. Всъщност чакаше да стане два часът, вълшебният миг, когато си тръгваха.

В късния неделен следобед Тео прекоси града с колелото си и се срещна с Ейприл в сладкарницата близо до колежа „Стратън“. Ейприл си взе сладоледено кисело мляко, а Тео — любимия си шоколадов сладолед, посипан с натрошени бисквитки „Орео“, после се усамотиха в едно сепаре, далече от другите посетители.

— Говорих с Родни Тапскът — каза тя тихо. — Снощи ходих у тях да гледаме телевизия.

Тео лапна препълнена лъжица сладолед и каза:

— Добре, слушам те.

— Ами успях да повдигна въпроса за Джона Фин, без да предизвикам подозренията му. Родни знае, че двамата с теб сме близки приятели, затова много внимавах да не изглеждам прекалено любопитна. Той каза, че Джона е странно момче, което се държи още по-странно, откакто родителите му се развеждат. Бил много мрачен и дори гневен. Нямал много приятели.

Просел пари от Родни и от други деца, за да си купува обяд. Оценките му се влошавали, въобще — бил съсипан. Родни каза, че един ден, докато си говорели, Джона споменал колко мрази майка ти. Попитах защо. Родни обясни, че бащата на Джона я обвинявал за повечето техни проблеми и твърдял, че тя се опитва да накара Джона и брат му да живеят с майка си, а всъщност те не искат.

— Допусках нещо такова — отбеляза Тео и се озърна.

— Каза, че бащата на Джона говорел лоши неща за майка ти. Всичките му пари отивали за адвокатски хонорари, а отгоре на всичко майка ти се опитвала да го принуди да плаща твърде висока издръжка на децата и на жена си. Родни ме попита дали ти си свестен и аз, разбира се, казах, че си.

— Благодаря.

— Няма защо. А сега интересната част. Родни никога не е виждал Джона с мобилен телефон. На седмокласниците не е позволено носят мобилни в училище, но тази седмица, според него в четвъртък, по време на обедното междучасие Джона му показал чисто нов смартфон „Ексел“. Обяснил, че баща му го е купил. Родни обаче се озадачил, понеже бащата нямал пукната пара.

— Магазинът е бил обран във вторник вечерта — отбеляза Тео и заряза сладоледа си.

— Точно така. Знаеш ли какво е откраднато?

— Знам само каквото писаха по вестниците. Няколко лаптопа, таблети, мобилни телефони и още някои неща.

— Смартфони „Ексел“?

— Нямам представа. Полицията не оповестява такава информация.