Теодор Буун — Заподозрян

— Не съм сигурен. Май не успях да довърша съня. Тичахме през някакви улички, но зад всеки ъгъл имаше още полицаи, които стреляха по нас. Все едно ни гонеше малка армия. Имаше спецчасти и дори хеликоптер. Пийт Дъфи непрекъснато повтаряше: „Няма да ни пипнат, Тео. Само не спирай да бягаш.“ Профучахме през съда, който беше пълен с хора дори посред нощ, после хукнахме към реката. Кой знае защо решихме да минем по моста. По средата видяхме на отсрещната страна екип от спецчастите, идваха към нас. Спряхме, озърнахме се назад — навсякъде имаше ченгета и кучета. „Трябва да скочим, Тео“, отсече Пийт Дъфи. „Няма да скачам“, отговорих му. Той прекрачи парапета и тъкмо щеше да скочи, когато отвсякъде полетяха куршуми. Дъфи изкрещя и политна, а аз го гледах как пада и цопва във водата. В реката имаше хора в лодки, които посрещнаха падането му с радостни възгласи. „Скачай, Тео, скачай“, развикаха се те. Полицията настъпваше към мен и от двете страни. Кучетата ръмжаха, в далечината виеха сирени, чуваше се стрелба. Вдигнах ръце, все едно се предавам, после за части от секундата прескочих перилата — бяха около два и половина метра, но нали стана насън! Приличах на олимпийски шампион по скокове във вода, докато летях към реката. Започнах да правя салта и да се премятам във въздуха, изобщо не знам откъде се бях научил на тези неща. Реката беше далече долу и се приближаваше, приближаваше се…

Тео отново отпи от шоколада си.

— И какво се случи? — попита майка му.

— Не знам. Дълго време летях във въздуха и се събудих, преди да падна във водата. Помъчих се да заспя отново, за да си довърша скока, но не успях.

— Страхотен сън, Тео. С много екшън и с много вълнение.

— Тогава не ми се стори страхотен. Бях уплашен до смърт. Случвало ли ти се е по теб да стреля полиция?

— Не, не ми се е случвало. Обеща да помислиш за евентуални врагове, които може да ти имат зъб за нещо.

Тео пийна още една глътка и се замисли.

— Стига, мамо, децата нямат врагове, нали? Виж, винаги има хора, които не ни харесват и които ние не харесваме. Но не се сещам за никого, когото да нарека мой враг.

— Добре. Кое от децата те харесва най-малко?

— Бети Ан Хакнър.

— И каква е причината?

— Преди няколко месеца имахме дебати — момчета срещу момичета. Темата беше контролът над оръжията. Спорът доста се разгорещи, но всичко си беше честно. Ние спечелихме, а тя много се разстрои. По-късно я чух да ме нарича „тъпак“ и „фокусник с евтини номера“. Оттогава я срещам почти всеки ден и тя все ме гледа така, сякаш с удоволствие ще ми пререже гърлото.

— Трябва да се опиташ да се помириш с нея, Тео.

— Няма да стане.

— Защо?

— Страх ме е, че ще ми пререже гърлото.

— А способна ли е да ти пререже гумите или да хвърли камък през прозореца?

Тео се замисли за секунда и поклати глава.

— Едва ли. Тя е добро момиче, но няма много приятели. Малко ми е мъчно за нея. Не, не е нашият заподозрян.

— Тогава кой?

— Не знам. Още размишлявам по въпроса.

— По-добре се приготвяй за училище.

— Никак не се чувствам добре, мамо. Боли ме главата и ми се гади. Май ще е по-добре днес да си остана в леглото.

Госпожа Буун се усмихна и отново разроши косата му, но не му повярва.

— Каква изненада! — каза тя. — Знаеш ли, Тео, ако не си измисляше толкова оплаквания, за да пропускаш училище, сигурно от време на време щях да ти вярвам.

— Училището е скучно.

— Но е задължително. Ако искаш да учиш право, трябва да завършиш осми клас.

— Покажи ми къде го пише.

— Току-що си го измислих. Виж, Тео, днес сигурно ще ти е малко трудно. Ще има много клюки, а сигурно и малко подигравки. Знам, че ти се иска да пропуснеш часовете, но не може. Прехапи устни, стисни зъби и вирни високо глава, понеже не си направил нищо нередно. Няма от какво да се срамуваш.

— Знам.

— И се усмихвай. С усмивка светът става по-хубав.

— Днес може би ще ми е трудно да се усмихвам.

* * *

Тео остави колелото си на друга стойка, по-близо до кафето, заключи го, после не се сдържа и се огледа да провери дали някой не го наблюдава. Вече му ставаше навик да се озърта и започваше да му идва до гуша.

Беше осем и двайсет. Срещна се с Ейприл Финмор в кафето, където учениците, които пристигаха по-рано с автобусите, можеха да се срещат и да общуват, да пийнат ябълков сок и понякога да учат. Ейприл му беше приятелка, близка приятелка, но не му беше гадже. Тео й вярваше повече, отколкото на всеки друг, и тя също му се доверяваше. В семейството й вечно цареше бъркотия, баща й ту си тръгваше, ту се връщаше, майка й беше поне наполовина луда, ако не и повече, а по-големите й братя и сестри вече бяха избягали от града. И Ейприл искаше да се махне от къщи, но беше още малка. Мечтаеше да стане художничка и да живее в Париж.

— Как си? — попита го тя, когато седнаха в края на дълга маса, възможно най-далече от другите ученици.

Тео стисна зъби, вирна глава и отговори:

— Добре съм. Нищо ми няма.

— Новината плъзна по интернет. Май още повече се раздухва.

— Виж, Ейприл, не мога да контролирам всичко това. Невинен съм. Какво да направя? Искаш ли ябълков сок?

— Да.