Теодор Буун — Заподозрян

Той бавно се извърна и погледна доста страховитото лице на директорката.

— Кажи ми какво се случи — настоя тя.

Тео не издържа погледа й, забоде очи в една точка на стената и стисна челюсти.

Сред четиримата нарушители той беше лидер, Гриф беше последовател, а Уди и Бакстър обикновено не се отличаваха от тълпата. Ако Тео си държеше устата затворена, другите трима щяха да направят същото. Това беше първата грешка на госпожа Гладуел.

За да разрешиш случай с няколко обвиняеми, най-напред трябва да ги разделиш. Ако случаят беше в ръцете на Тео, той щеше да изолира Гриф в тясна стаичка с неколцина намръщени възрастни — чиновници, треньори, хора с авторитет и влияние. Те щяха да му обяснят, че другите три момчета са си развързали езиците, и да обвиняват него. „Гриф, Бакстър твърди, че ти си тормозил Тео.“ А също и: „Гриф, те твърдят, че ти пръв си ударил с юмрук.“ И така нататък. Отначало Гриф нямаше да повярва, но след като го пообработеха няколко минути, щеше да се разприказва. А разкажеше ли своята версия, щяха да му съобщят, че тя не съответства на казаното от останалите трима, така че Гриф явно лъже. Лъжата щеше само да задълбочи проблемите му. Лъжата плюс побоят щяха да доведат до още по-продължително отстраняване от училище и до изпитателен срок. След това Гриф щеше да направи всичко по силите си да убеди възрастните, че всъщност разказът му е достоверен и точен. Приложеха ли същата стратегия и при четирите момчета, те щяха да запеят като птички и истината за сбиването щеше да излезе на бял свят.

Разбира се, това изискваше управата на училището да прибегне до измама, но законът позволяваше подобна тактика. Стратегията на госпожа Гладуел не включваше измама, затова тя нямаше да изкопчи нищо от момчетата. Тео се радваше, че директорката не познава основните полицейски тактики за провеждане на разпит.

Той не продума и отново забоде поглед в масата пред себе си. Отказът му да говори и да стане доносник означаваше, че и четиримата ще загазят еднакво.

— Бакстър, кой те удари в окото? — продължи госпожа Гладуел.

Бакстър остави плика с лед на масата. Компресът беше оказал ефект и отокът беше поспаднал. Той едва не изръси: „Не знам“, обаче се овладя. Разбира се, че знаеше. Нямаше смисъл да лъже за това. Трябваше просто да стисне устни като Тео и да издържи.

Настана продължително мълчание, докато тя чакаше. Въздухът сякаш се сгъсти от напрежението и от очертаващите се неприятности. Нито едно от момчетата не беше отстранявано от училище досега, макар че Уди и Бакстър няколко пъти бяха поставяни на изпитателен срок.

По-рано сутринта госпожа Гладуел беше информирана за гъмжащите в интернет слухове, че Тео е арестуван за кражба и предстои да бъде съден. Показаха й снимката, публикувана в „ГашМейл“. Тя възнамеряваше да се срещне с него по някое време през деня и да изрази подкрепата си. А сега се оказваше изправена пред неприятната задача да отстрани временно от училище него и останалите трима нарушители.

Накрая директорката каза:

— Подозирам, че или Бакстър, или Гриф е подметнал нещо за проблемите на Тео с полицията — може би, че е бил арестуван или нещо подобно. Понеже Уди и Тео са съученици и добри приятели, допускам, че Уди се е намесил и така е започнал боят. Права ли съм, Гриф?

Гриф се сепна, все едно са го зашлевили, но бързо се овладя и не каза нито дума. Нищичко. Присви очи, стисна зъби и не й отговори.

Тя чака дълго и постепенно изражението й се смекчи. Момчетата играеха игрички, така че защо и тя да не се включеше.

— Бакстър?

Бакстър нервно потропваше по масата, но не каза нищо.

— Момчета, можем да седим тук цяла сутрин — увери ги тя.

Зад нея господин Маунт се мъчеше да овладее усмивката си. Той тайничко се възхищаваше на това, че момчетата се предпазват взаимно и поемат наказанието си заедно.

— Господин Маунт, бихте ли извели навън Бакстър, Гриф и Уди? — помоли го госпожа Гладуел. — Искам да поговоря с Тео насаме.

Тримата мълчаливо последваха господин Маунт и излязоха от занималнята. Когато вратата се затвори, Тео се почувства напълно изолиран.

— Погледни ме, Тео — тихо каза тя. Той вдигна глава и я погледна в очите. — Знам, че седмицата е трудна за теб. Сигурно се чувстваш жертва. Полицията те е погнала. Някой се опитва да те натопи за кражба. Преследват те. Тормозят те. Снимката, на която излизаш от полицията заедно с родителите си, е навсякъде в интернет. Разпространяват се лъжи. Носят се неконтролируеми слухове. Разбирам всичко това, Тео. На твоя страна съм и се надявам да го знаеш.

Той успя леко да кимне.

— Сигурна съм, че не ти си започнал боя. Искам да ми кажеш точно какво се случи, става ли?

— Участвах в сбиване — каза Тео.

— Но кой го започна?

— Участвах в сбиване, а това не е разрешено. — Страшно му се искаше да отмести поглед, но някак устоя и продължи да я гледа в очите.

Тя беше разочарована и дори обидена и Тео се почувства отвратително. Смяташе я за свой приятел, за съюзник, за авторитетна личност, която се опитва да му помогне, а той изобщо не й помагаше.

След продължително напрегнато мълчание госпожа Гладуел каза: