Теодор Буун — Заподозрян

И Тео отново потъна в размисъл. Пет минути по-късно на вратата се почука. Още преди да отговори, в стаята влезе Винс и светна лампата. Вече цялата кантора се бе изредила да му окаже съчувствие. Разбира се, освен Марсела Буун, която всеки момент щеше да пристигне.

Винс беше неин правен асистент от години. Той вършеше черната работа по бракоразводните дела на госпожа Буун, а това невинаги беше приятно. Прекарваше много време извън кантората, разследваше клиенти, шпионираше съпрузите им и проверяваше фактите. Тео от години знаеше, че клиентите по бракоразводните дела често не казват истината на адвокатите си, затова възлагаха на Винс да провери историите им. Той беше на около трийсет и пет, неженен, симпатяга с тежка работа.

Елза беше влязла разплакана, Дороти изглеждаше на ръба на нервна криза, но не и Винс. Той се облегна на вратата и каза:

— Браво на теб, Тео. Здраво ли го фрасна?

Тео най-накрая се усмихна. Знаеше, че ще разкаже случилото се десетки пъти, така че защо да не го поукраси мъничко?

— Аха — отговори той.

— Само така. Виж, Тео, днес си научил ценен урок. Настъпва момент, когато човек трябва да отстоява позициите си при всякакви обстоятелства.

— Не можех да стоя и да гледам — каза Тео.

— Отстраняването не е кой знае какво, стига да не ти стане навик. И мен ме отстраниха в шести клас.

— Сериозно?

— Ами да. Отраснах в Норчестър, а там ходехме пеша на училище. Имаше един хулиган, Джери Прейтър, гадно хлапе, който много ме тормозеше. Поне веднъж седмично ме спипваше на игрището преди часовете, поваляше ме на земята, риташе ме и ми открадваше кутията с обяда. Вземаше вкусните неща — чипса, ягодовите десертчета, сандвичите с шунка, а на мен оставяше ябълките и морковите. На следващия ден нападаше някой от приятелите ми и правеше същото. Джери май постоянно беше гладен. Така или иначе, сериозно ни вгорчаваше живота. По-големият ми брат учеше в гимназията и ми обясни, че хулиганите обикновено са страхливци и че нещата само се влошават, докато човек не им се опъне. Брат ми ме научи какво да направя. Скрих обяда си в раницата и напълних кутията с камъни. На следващата сутрин видях Джери на игрището и се запътих към него. Тъкмо щеше да ме удари, когато аз замахнах с кутията и го цапардосах в лицето. Силно. Беше гаден удар, разцепих му скулата. Той изпищя и се строполи на земята, а аз го ударих още няколко пъти по главата. Вече се бяха струпали хора, дотича и един учител. Заведоха го на лекар и го закърпиха. Осемнайсет шева, десет на скулата. Всички ми крещяха, баща ми дойде и ме взе от училище. Обясних му какво е положението и той разбра. Майка ми плака, но майките така правят. Както и да е, след това Джери ме остави на мира.

— Страхотно! За колко време те отстраниха?

— За седмица. За кратко бях герой, но после се почувствах зле. Джери Прейтър заслужаваше някой да го цапардоса, но на лицето му остана белег. Тогава се бих за последен път, Тео. Опълчих се на един хулиган, но го направих с оръжие. Трябваше да използвам юмруците си, нищо друго. И досега се чувствам зле заради случилото се.

— Какво стана с Джери?

— Напусна училище и по-късно влезе в затвора. Никога не е имал големи шансове. Както и да е, постъпил си правилно, така че недей да се тревожиш особено.

— Не искам майка ми да ми крещи.

— Няма. Познавам жените добре, Тео.

След като Винс си тръгна, Тео заспа, а Джъдж отиде да си търси храна.

* * *

Събраха се в заседателната зала. Тео седна на тясната страна на дългата внушителна маса, а родителите му се настаниха от двете му страни. Пред Тео имаше сандвич с пилешка салата, но на него изобщо не му се ядеше. Нямаше апетит.

Майка му не се усмихваше, но и не крещеше. Очевидно двамата с баща му се бяха посъветвали на четири очи относно сина си и неговото отстраняване от училище и тя вече беше преодоляла шока.

— Ако се повтори, какво би направил по-различно, Тео? — попита го майка му и отпи от ледения си чай.

Тео задъвка парче маруля и се замисли над въпроса, който оцени като интересен.

— Ами не съм сигурен, мамо. Нищо не бих могъл да направя, за да предотвратя сбиването, понеже то започна много бързо. Не бих могъл и да го прекратя, защото Уди и Бакстър се удряха сериозно. Когато Гриф се нахвърли върху Уди, усетих, че нямам избор, Уди се биеше заради мен. Най-малкото, което можех да направя, е да му помогна.

— Значи не би направил нищо различно?

— Май не.

— Това означава ли, че не си научил нищо от този дребен епизод?

— Научих, че не ми е приятно да се бия. Не ми е приятно да ме удрят по лицето и да ме ритат по главата. На някои момчета им харесва да се бият, но на мен не.

— Бих казал, че това е важна поука — обади се господин Буун и отхапа от сандвича си.

Госпожа Буун тъкмо се канеше да дръпне някоя лекция, когато Елза почука на вратата. Отвори я и каза:

— Извинете, че ви безпокоя, но полицията е тук.

— Защо? — попита господин Буун.

На Тео му идеше да пропълзи под масата.

— Искат да говорят с Тео. И с родителите му, разбира се.