Теодор Буун — Заподозрян

— Защо носите оръжие? — попита съдията.

— Защото съм охранител.

— Не ме интересува.

— И имам разрешително.

— Не ме интересува. Не допускам оръжия в съдебната си зала. Моля ви да го свалите.

Бък хвана кобура си и го откачи от колана. После остави пистолета на масата.

— Тук горе — нареди съдията и посочи бюрото си.

Бък тромаво пристъпи напред и сложи оръжието си където му наредиха. Беше много голям пистолет.

— Сега продължете — подкани го съдия Йек, когато Бък се върна на мястото си.

— И така, работата ми е да се грижа за сигурността на фермерския пазар. Двама охранители сме, аз и Франки. Той работи в западния край, аз наблюдавам предната част. Така е от няколко месеца. Госпожица Петюния има сергия близо до главния вход и продава там цветя и билки, а вдясно от сергията има свободно място, където държи ламата си.

— Допускам, че става дума за Луси — обади се съдията.

— Да, сър. Преди две съботи минавах покрай сергията й, както винаги… Просто си вършех работата, разбирате ли, а ламата се приближи и се втренчи в мен. Очите ни са почти на едно ниво и отначало си помислих, че тя може да се опита да ме целуне.

— Ламата целува ли хора? — прекъсна го съдия Йек.

— Тя е много мила лама и обича хората, поне повечето хора — избъбри госпожица Петюния.

Съдия Йек я погледна и каза учтиво, но твърдо:

— След малко ще ви дам думата. Моля, не ни прекъсвайте.

— Извинете, господин съдия.

— Продължете.

Бък глътна възголемия си корем и продължи:

— Да, господине, ламата целува хора, особено малки деца. Доста е отвратително, ако питате мен, но край нея обикновено се навъртат хора, за да я разгледат по-добре, и тя понякога, така да се каже, се навежда и целува някого.

— Добре, добре. Установихме, че ламата Луси обича да целува хора. Продължете.

— Да, сър. Както казах, ламата се приближи до мен. Взирахме се един в друг няколко секунди, после тя вирна нос, което означаваше, че не е доволна, наклони глава назад и се изплю в лицето ми. Ама много обилно, не бяха само няколко пръски. Беше отвратително — лепкава и смрадлива плюнка.

— Ламите плюят ли по хората? — попита съдия Йек развеселено.

— О, да, господин съдия, при това го направи много бързо. Изобщо не го допусках.

Мей Финмор, майката на Ейприл, беше шумна и недодялана жена, на която винаги можеше да разчиташ да направи не каквото трябва. Тя се изсмя и изобщо не се постара да го прикрие.

— Достатъчно — строго нареди съдия Йек, макар че самият той всеки момент щеше да прихне. — Продължете, господин Боланд.

— Няколко деца гледаха и според мен знаеха, че ламата обича да плюе, така че, когато тя ме заплю в лицето, те се разкикотиха. Беше адски неловко и аз се вбесих, затова, след като си избърсах лицето, отидох при госпожица Петюния и й разказах какво се е случило. „Ами Луси не те харесва“, каза тя. „Пет пари не давам дали ме харесва — отговорих, — обаче не може да плюе по хората, особено по охраната.“ Тя изобщо не се извини, всъщност според мен й стана забавно.

— Ламата на каишка ли е? Вързана ли е по някакъв начин? — попита съдия Йек.

— Не, сър, не е. Просто се мотае около сергията на госпожица Петюния. Винаги има деца, които я галят и се лигавят около нея. Обсъдихме въпроса няколко минути и понеже си дадох сметка, че собственичката няма да предприеме нищо, реших да се махна, да се успокоя и да си измия лицето. Но държах ламата под око и мисля, че тя също ме държеше под око. Част от работата ми е да наблюдавам главния вход. Някои хора се опитват да изнесат стоки, които не са платили, и мое задължение е да се погрижа за почтеността им, нали ме разбирате, господин съдия?

— Да, разбира се.

— Така или иначе, половин час по-късно си вършех работата и отново минах покрай сергията й. Дума не обелих нито на нея, нито на ламата. Спрях и докато си говорех с господин Дъдли Бишъп, усетих нещо зад гърба си. Той замълча. Обърнах се и отново видях ламата да се блещи срещу мен. Преди да успея да се дръпна, тя за втори път плю в лицето ми. Беше отвратително, както и първия път. Дъдли е тук като свидетел.

Господин Дъдли Бишъп вдигна ръка от един сгъваем стол в залата.

— Вярно ли е, господин Бишъп? — попита съдията.

— Всяка дума — отговори свидетелят.

— Продължете, господин Боланд.