Теодор Буун — Заподозрян

— Не, ваша чест — отговори Тео. — Обаче госпожица Петюния не живее в града. Къщата й е извън пределите на града, в провинцията, а там не е забранено да държиш лама в задния си двор.

— Благодаря. Моля, продължете, госпожице Петюния.

— Преди няколко месеца, докато с Луси се прибирахме след пазара, ни спря патрулка. От нея слязоха двама полицаи и започнаха да задават въпроси. Обвиниха ни, че пречим на движението и всякакви други глупости, но според мен просто бяха любопитни. Луси наистина се разстрои. Почувства се застрашена.

— Наплю ли ги? — попита съдия Йек.

— Не, сър.

— Колко често плюе по хора?

— Случва се рядко, господин съдия. Преди около година служителят, който отчита електромерите, дойде вкъщи и просто не я остави на мира. Тя го намрази. Той носеше някаква униформа. Разбирате ли, господин съдия, според мен Луси не обича хора в униформа. Чувства се застрашена от тях. Никога не е плюла жена или дете, нито мъж, който не е облечен в униформа.

— Браво, даваме й медал.

— А господин Боланд не се държи добре с нея. Няколко пъти е идвал да важничи и да ми обяснява, че трябва да е вързана или затворена, такива работи. Въобразява си, че е началник на целия пазар. Донякъде сам си е виновен за случилото се.

— Не е вярно, ваша чест — обади се Бък.

Всеки, който бе виждал Бък в униформа, тутакси забелязваше колко се гордее той с властта си.

— Няма да спорим. Приключихте ли, госпожице Петюния?

— Да, струва ми се.

— Добре. Господин Боланд, какво точно искате да направя?

— Ами според мен, ваша чест, тя трябва да си държи ламата вкъщи, в задния двор, понеже там животното не може да напада хора и да ги плюе на публично място.

— Но, господин съдия — намеси се Тео, — госпожица Петюния трябва да превозва цветята и билките си до пазара, а законът не забранява ламата да тегли каручката й. Ще е несправедливо да задължите клиентката ми да държи ламата си у дома.

— Може би, но нещо трябва да се направи, господин Буун — отговори съдия Йек. — Не можем да допуснем това животно да плюе по хората. Господин Боланд има правото да си върши работата, без да се бои, че ще го нападне лама. Съгласен ли сте, господин Буун?

— Съгласен съм, и от името на клиентката си поднасям извинения на господин Боланд за стореното от Луси.

Съдия Йек много държеше на извиненията, затова Тео настоя да се извинят. Госпожица Петюния не хареса идеята, но Тео се наложи.

Бък кимна, че приема извиненията, ала не беше доволен.

— Имате ли план, господин Буун? — попита съдия Йек.

Тео се изправи и се обърна към съдията.

— Да опитаме следното. Следващата събота господин Боланд да се размени с другия охранител, Франки, който да бъде инструктиран да стои възможно най-далече от ламата, доколкото това не пречи на работата му. Ако Луси погне Франки, всички ще бъдем единодушни, че са нужни по-драстични мерки.

— Например?

— Ваша чест, Луси никога не е била връзвана, но клиентката ми е склонна да опита. Госпожица Петюния е убедена, че може да поговори с Луси и да я убеди да не бъде толкова агресивна към едри мъже в униформа.

— Колко едър е Франки? — обърна се съдия Йек към Бък.

— Дребосък е.

— Госпожица Петюния разговаря с Луси, така ли? — попита съдията.

Госпожица Петюния също се изправи и каза:

— Да, господин съдия, непрекъснато разговаряме. Луси е много интелигентна. Мисля, че мога да я убедя да престане да плюе.

— Господин Боланд, какво мислите за тази идея?

Бък си даде сметка, че няма да получи каквото иска, поне не днес, затова сви рамене и каза:

— Да опитаме. Не искам да създавам неприятности, господин съдия. Но е много смущаващо.

— Не се съмнявам. Ще осъществим този план, а ако не свърши работа, ще се съберем отново следващата седмица. Съгласни ли сте?

Всички кимнаха в знак на съгласие.

— Съдът за животни се разпуска — оповести съдия Йек.

15

Веднага щом Тео напусна съда, отново го връхлетя действителността. За кратко бе успял да забрави проблемите си и да се потопи в откачения свят на плюещата лама. Госпожица Петюния беше на седмото небе. Мей Финмор го прегърна неловко. Най-важното беше, че Ейприл остана впечатлена от уменията му в съдебната зала.

Забавлението обаче рязко секна и единственото, пред което се оказа изправен Тео, беше унижение. Беше несправедливо обвинен, преследван и тормозен, а сега и цялото му семейство бе въвлечено в историята. Ужасяваща бе дори мисълта, че полицаите претърсват всяка стая в дома на семейство Буун. Какво щяха да си помислят съседите?

После на Тео му хрумна нещо толкова страшно, че се наложи да спре да върти педалите и да си поеме дъх. Седна на празната пейка на една автобусна спирка и впери поглед в асфалтирания тротоар. Ако някой е дотолкова подъл и дързък, че да подхвърли крадени стоки в шкафчето му, защо да не направи същото и в дома му? Обикновено оставяха вратите на гаража отворени. В дъното на двора имаше барака, чиято врата никога не заключваха. Никак не беше трудно някой да се промъкне до къщата и да намери незабележимо местенце, където да скрие още таблети, мобилни телефони и дори лаптопи.