Тигровият мост

С това въпросът за него бе изчерпан. Сега аз се заех с Калади и се зарадвах на готовността, с която се съгласи да ме придружава. Осведомих го за нещата, доколкото това беше възможно, тъй като и аз самият не знаех все още какво можеше да се случи; бях убеден, че в негово лице имах другар, на когото можех да разчитам.

Още не се беше свечерило, когато забелязахме пред нас Каморта, един хълмист остров, покрит с най-буйна растителност и ограден от коралови рифове, затрудняващи много приближаването на корабите. Когато влязохме в пристанището, бяхме посрещнати от дълбока тишина, коренна противоположност на пъстрия кипящ южняшки живот, който цари в другите пристанища на Индийския океан. На сушата видяхме кръглите наколни жилища на никобарците с конусообразни покриви, а после забелязахме и няколко сгради на каторжническата колония. Далеч по брега биха застанали групи от любопитни хора, до които не можехме да се приближим повече, защото бе настъпил отливът и морето бе отдръпнало водите си толкова назад, че от брега ни отделяше широк пояс от наноси и тиня.

Хвърлихме котва и забелязахме няколко души, които газеха в дълбоката тиня в посока към нас, като носеха на ръце лека лодка и един човек. Щом достигнаха водата, спуснаха лодката в нея, сложиха вътре човека, качиха се и те и загребаха към нас. Човекът дойде на борда; той беше комендантът на тукашната наказателна колония. Искаше да се осведоми за нашето здравословно състояние и да разбере колко време се каним да останем на острова. Неговите гребци бяха каторжници. Щом чу, че между нас няма нито един болен, той ни разреши да слезем на сушата и беше разочарован, когато му отказахме. Искаше много да ни покани на гости у дома си. Но ние знаехме, че една единствена нощ, прекарана на сушата, щеше да ни донесе никобарската треска и затова предпочетохме да останем на борда.

Разбира се, че му казахме какво ни е довело насам. Той се съгласи веднага да нареди да свалят от борда двамата пленници. Когато се осведомихме дали познава някакъв китаец на име Та-ки, той кимна:

— Естествено, че го познавам. Живее на Тилангдшонг и е единственият търговец, който се е установил на Никобарските острови. На него дължим някои наши улеснения и удобства, защото ни снабдява с предмети, които иначе не бихме могли да намерим наблизо.

— Честен човек ли е? — попитах аз.

— Без съмнение, доколкото може да се говори за честност при някой китайски търговец.

— На кое място на острова живее той?

— На северозападния му край. Щом се доближите до тази част, още отдалече ще забележите колибите му.

— А няма ли колиби на източното крайбрежие?

— Не. Там има само старо наколно жилище, собственост на възрастен туземец.

— Има ли там три бамбукови пръта с различна височина?

— Да. Както чувам, познавате тази колиба.

— Да.

— Тогава вече сте били тук по-рано?

— Не. Познавам околността по описанието, което ми дадоха неволно двамата пленници. Собствено вашият китаец не е честен човек, както мислите вие, сър, а е бандит, който ви води за носа.

Едва сега му разказах с какъв занаят се занимава всъщност Та-ки. Комендантът ме изслуша с удивление, но ми повярва и в прекаленото си усърдие поиска веднага да изпрати към Тилангдшонг няколко лодки, пълни със сипаи, за да задържат китаеца. Разубедихме го, като му обяснихме, че ще свършим тази работа вместо него и ще му предадем Та-ки. Съгласи се с това, защото залавянето на някой смел пират е все пак опасна работа, която с удоволствие се предоставя на други хора.

Той нареди да го закарат обратно на сушата и след това изпрати една по-голяма лодка, която ни докара великолепни плодове и натовари двамата пленници. От всички плодове най-много ни допаднаха кокосовите орехи заради млякото им, но човек трябва да е доста сръчен, за да не разлее част от това мляко при отварянето. За тази цел хората си служат с тежък железен нож, произведен в Бирма и наречен таху. Неопитните разтрошават черупката, при което разплискват вкусния сок; опитните обаче отстраняват с ловки удари върха на ореха, без да засегнат вътрешната обвивка. Щом като се разкрие тази вътрешна обвивка, която съдържа маслената течност на орехите, в нея се прави дупка и тогава вече е възможно да се изпие млякото от ореха.

Щом като се свечери, аз се залових да боядисвам ръцете, краката и гърдите си с обгорени коркови тапи. Спрях се на това средство за оцветяване, понеже нищо друго нямаше да бъде после така лесно отстранено. С тази работа се зае моят храбър Квимбо. Наистина бе цяло удоволствие да гледаш как той търкаше с пот на чело и с какви гримаси придружаваше действията си. Чертите на лицето му се проясняваха все повече и повече. На края той скочи, направи няколко крачки назад, за да ме огледа, както някой художник оглежда майсторското си произведение, след което извика с възхищение и възторг:

— О. колко красив съм станал добър, мил Германия, колко красив, колко красив! Съм станал почти така хубав като Квимбо и кафър от базуто!

— Наистина ли съм толкова красив? — попитах аз, възхитен от това голямо ласкателство.