Тигровият мост

— Да, така хубав! Добър, храбър Квимбо съм само съвсем мъничко повече красив, защото боя здраво на кожа, а на минхер Германия не толкова здраво, Квимбо не може отново измие. О, ако добър Германия сега бил в страна, къде живее базуто кафър!

— Защо?

— Минхер Германия съм толкоз хубав, че веднага получи едно, две, пет, десет базуто жена! А кой направил Германия така хубав?

— Ти и само ти успя да направиш това, скъпи Квимбо!

— Да — извика гордо той, — хубав, добър, храбър Квимбо бил, кой направил от минхер Германия такъв чудесен базуто кафър. О, Квимбо съм умен! Квимбо има умение и талант! Квимбо сме си Квимбо.

Блаженото чувство, което изпитваше, бе помрачавано само от мисълта, че нямаше да ме придружава. С голямо удоволствие би дошъл с мен до Тилангдшонг, но, от една страна, Калади бе изобщо по-подходящ за тази цел, а от друга, не можех дори и да помисля да взема със себе си кафъра, защото китаецът го познаваше, тъй като двамата са били заедно на пиратската джонка.

Беше започнало вече да се развиделява, когато яхтата вдигна котва, за да напусне пристанището на Каморта и да излезе в открито море. За мен и за Калади би било твърде трудно да изминем пътя от пристанището до източното крайбрежие на Тилангдшонг с двете свързани андамански лодки. Защо беше необходимо това ненужно напрежение, когато имаше и по-лесен начин? И така отправихме се с яхтата на северозапад и едва когато достигнахме течението на Вати Малве, скочихме в лодките и отвързахме въжето.

— Good luck!23 — извика ни лордът. След това започнахме да гребем по течението в югоизточна посока.

Тъй като бяхме научили от коменданта, че всъщност владенията на китаеца се намират на северозападния нос на Тилангдшонг, ние променихме първоначалния си план. Яхтата не биваше да ни последва направо към източното крайбрежие, за да хвърли котва при трите бамбукови пръта. Това положително щеше да привлече вниманието на Та-ки. Тя щеше да спре край споменатия нос, за да сключи привидно някоя сделка с китаеца, обаче преди това трябваше веднъж да обиколи острова, за да види какво става С мен и Калади. Само в случай че с далекогледа си лордът ни забележеше край трите бамбукови пръта, яхтата щеше да легне в дрейф на това място.

— Сахиб, станал си истински сингалец; а на всичко отгоре и с тази верига на краката! Китаецът нито за миг няма да се усъмни, че не сме избягали престъпници.

— Не съм сингалец, а арабски моряк, както се уговорихме; не забравяй това!

След не повече от час пред нас се появи северозападният нос на Тилангдшонг. Забелязахме и колибите и преминахме покрай тях. На брега стояха няколко души, които ни загледаха. Наблюдаваха ни кратко време, а после един от тях се затича. Той изглеждаше необикновено едър и силен човек.

— Дали този не е китаецът? — попита Калади.

— Много е вероятно — отвърнах аз. — Той забеляза, че се насочваме към източното крайбрежие и сигурно е предположил, че сме бегълци. И сега бърза, за да ни посрещне при трите пръта.

— Личи си, че е великан. Дали ще се наложи да се бием с него?

— Вероятно не, поне ти не. Не се тревожи!

В случай на сбиване не притежавах друго оръжие освен моя ловджийски нож, който бях затъкнал под въжето от лико, служещо ми като колан. Не биваше да нося никакво друго оръжие.

Скоро излязохме от благоприятното течение и трябваше да гребем; това забави пътуването ни значително, така че Та-ки можеше да ни изпревари по сушата. Сега вече източният бряг се простираше откъм дясната ни страна и ние повишихме вниманието си. Най-после забелязахме три пръта с различна височина, които стърчаха от водата близо до брега. На сушата се намираше наколно жилище, край което бяха застанали двама мъже. Те ни наблюдаваха. Единият от тях бе с обикновени размери, другият имаше висока и широкоплещеста фигура.

— Китаецът и старият никобарец, на когото уж принадлежи колибата — казах аз, — да насочим лодките към тях!

Това никак не беше трудно, тъй като бе настъпило времето на прилива, който ни тласкаше към брега. Двамата мъже навлязоха във водата да ни посрещнат и задържат лодките ни, щом се докоснеха до дъното. Калади изскочи бързо, аз излязох по-бавно, понеже веригата ми пречеше.

Китаецът бе наистина цял Голиат с грубо издялани черти на лицето и мустаци, които се спускаха като тънки нишки чак до гърдите му. Поздравихме го, като че ли се намирахме в боязлива несигурност. Той ни оглежда кратко време, хвана ни за ръцете и ни издърпа на сушата.

— Аз съм Та-ки. Идвате при мен?

— Да. Закриляй ни! — помолих го аз.

— С удоволствие, понеже виждам, че сте избягали от Змийския остров, откъдето идват най-добрите ни хора. Откога сте тръгнали?

— От вчера рано сутринта.

— Преследват ли ви?

— Не.

— Видя ли ви някой.

— Не.

— Това е добре, така няма нужда да ви скривам веднага. Елате!