Тигровият мост

— Народът, който се е събрал заради вас, да ви изкаже уважението си и да ви благодари.

— За какво?

— Жените, които сте избавили, ще минат тържествено през града.

Рафли направи една от особените си гримаси, остави пенснето да се плъзне до върха на носа му и попита:

— Да не би да трябва и ние да се помъкнем празнично из града?

— Ваша светлост, кой би помислил такова нещо!

С тези думи изплашеният човек изхвръкна през вратата. Рафли се усмихна и ми кимна:

— Добре, тогава да се оставим да ни позяпат! Но преди това ти казвам, че разчитам на тебе да ме придружиш до Ява. Необходими ми са три дни за подготовката на това пътуване; толкова време ти давам и да размислиш дали искаш или не. Но тежко ти, ако след това не пожелаеш да тръгнеш с мен!

Навън начело на празничното шествие, при светлината на много факли бяха застанали девойките, богато накичени с цветя. Щом ни забелязаха хората, веднага заехтяха викове от стотици гърла, а музикантите започнаха да свирят. Това продължи без прекъсване няколко минути и не престана, преди да се приберем обратно в стаята.

Малко след това последвахме поканата на съдията. При него научихме, че на джонката са изпратени един лейтенант от местното население заедно с десет души, за да пазят пленниците. Попитах дали тези единадесет човека са достатъчни, но съдията ме успокои със забележката, че не са необходими повече пазачи, понеже всички пленници били вързани и оковани.

Тъй като предишната нощ бяхме будували, останахме при съдията само толкова, колкото изискваше благоприличието, а след това веднага легнахме да спим. В резултат на това на следващото утро не станахме, преди да дойдат да ни събудят. Съдията пак искаше да говори с нас. Сигурно бе нещо важно. Като си помислех само колко горди и недостъпни са обикновено такива чиновници на властта, можех да се поздравя за познанството си с Рафли, защото само благодарение на роднинските му връзки с генералния губернатор съдията имаше такова приятелско отношение към нас.

Той изглеждаше много сериозен и тържествен, когато влезе в стаята на Рафли, в която се бях озовал набързо; странно звучеше уводният въпрос, отправен от него към англичанина веднага щом ни поздрави и седна.

— Сър, къде живеят духовете?

Лицето на Рафли така се удължи от учудване, че пенснето извърши познатото ни придвижване; той погледа известно време съдията безмълвно, поклати глава и после отговори:

— Духовете…? Хмм! Духовете…?

— Да, духовете! — кимна съдията.

— Кои? Има различни духове.

— Различни ли?

— Да. Например има будни духове, високи и ниски духове, спокойни и неспокойни духове и така нататък.

— Сър, не се шегувам. Имам пред вид истинските духове.

— Истинските ли? Хмм! Може би призраците?

— Като че ли дух и призрак е едно и също.

Сега лицето на Рафли придоби леко иронично изражение; той намести пенснето си пак там, където му беше мястото, и каза:

— Съвсем не са едно и също. Човек може да предаде богу духа си, но да предаде богу призрака си това не може. Да не би през изминалата нощ да се е появил някой призрак?

— Да.

— Къде?

— На джонката.

— На китайския кораб ли?

— Да.

— И вие вярвате на това, сър?

— Да, вярвам.

— А аз не. Изобщо няма призраци, а ако някой от войниците ви твърди, че е видял такова нещо, или наистина е видял, тогава се обзалагам на хиляда или пет хиляди лири стерлинги, че този призрак е от плът и кръв и крои някаква нечиста работа. Да не би да е ставало въпрос за освобождаването на пленниците?

— Не.

— Не? Но това може да е бил само някой от пленниците, понеже на борда няма други хора освен войниците и пленниците.

— Не е бил от тях. Всички са така здраво вързани и оковани, че никой не може да се освободи. Било е съвсем друго същество; бил е някой дух.

Гласът му беше толкова убедителен, че Рафли отново поклати глава и се обърна към мен:

— Чарли!

— Сър!

— Има ли духове?

— Да.

— А призраци?

— Не. Кой твърди, че е видял тази нощ призрак? — този въпрос беше отправен към съдията.

— Пазачите — отвърна той.

— Един от тях или неколцина?

— Всички. Съобщи ми го лейтенантът преди малко. Доведох го тук. Той чака отвън и ако искате, може да ни разкаже всичко.

Станах и доведох човека в стаята. Той съвсем нямаше вид на страхливец, но хора от неговия произход са под силното влияние на най-страшно суеверие още от деца. Накарахме го да разказва.

Както е известно, по всички земни краища и при всички народи полунощ е часът на призраците и наистина било в полунощ, когато над джонката изведнъж се извил силен вятър и се появил призракът.

— Откъде дойде? — попитах аз.

— Не видяхме това, той се появи.

— Колко време го наблюдавахте?

— Само няколко минути.

— Къде отиде?

— Не видяхме, изчезна.

— Как изглеждаше?

— Страшно! Сърцата ни изтръпнаха!

— Страшно! Какво искаш да кажеш? Опиши ми го по-добре, по-подробно!

— Не мога! Та кой може да опише призрак!

— Приличаше ли на животно?

— Не.

— А на човек?

— Не.

— На кое същество или на какъв предмет приличаше?

— На нищо не приличаше.

Това бяха всичките сведения, които получих. Не можах да узная нищо повече. Попитах все пак от предпазливост отново:

— Не липсва ли днес някой от пленниците?

— Не.