Читаем Тигровият мост полностью

— Все още ли са вързани здраво всичките?

— Да.

— И така никой от тях не се е развързвал и после, да речем, пак да е бил вързан от вас?

— Не, сър.

Погледнах Рафли и той ме погледна, после избухнахме в неудържим смях.

— Не се смейте, милорд — предупреди съдията страхливо. — Призраците си отмъщават за всяка шега, направена с тях.

— Този вид призраци, за който става въпрос, не си отмъщава, а се радва, когато не им сторят нищо лошо — отвърна Рафли. — Всъщност този призрак никак не ни интересува, но понеже ние бяхме онези, които плениха кораба, имаме правото да погледнем от кой вид са тези неземни обитатели. Чарли, идваш ли с мен?

— Да — отговорих аз.

— Имаш ли представа кой е този призрак?

— Все още не.

— Да се обзаложим ли?

— Не.

— Но можеш да спечелиш. Залагам…

— Не залагай нищо, сър — прекъснах го аз, — няма да участвам в облога.

— Да, това е цяло нещастие с тебе. Наистина никой не може да те накара да се обзаложиш дори и когато става въпрос за призраци.

Първо закусихме, а след това се отправихме към пристанището и се качихме на джонката. Пазачите от вчерашния ден все още не бяха сменени. И така заварихме войниците, които бяха видели „призрака“. За съжаление от тях не можеше да се научи нищо повече от онова, което вече знаехме. Направи ни впечатление само това, че те по-скоро бяха чули, отколкото видели призрака.

Слязохме в трюма, за да огледаме пленниците. Бяха вързани, както трябва. Никой не можеше да се освободи, ако не го развържеха пазачите, а нямаше съмнение, че такова нещо не беше ставало. Като напуснахме джонката, знаехме толкова, колкото и преди. Кой знае от какво суеверните сингалци9 бяха изгубили ума и дума.

Обаче на следното утро съдията пак ни помоли да отидем при него, за да ни съобщи, че призракът отново се е появил в полунощ. Пак му било съобщено от офицера на стражата и човекът още чакал, за да ни даде сведения. Всичко се повторило като вчера. Първо се извил вятър, а после се появил призракът, чиято фигура обаче не се различавала и следователно не можела да бъде описана.

— Наистина ли задуха вятър? — попитах аз.

— О, съвсем внезапен вятър — отвърна лейтенантът.

— Почувствувахте ли го?

— И то как.

— Откъде се появи призракът?

— Не знам, просто дойде.

— Къде отиде?

— Не знам, изчезна.

— Видяхте ли го да се движи?

— Да.

— Тогава трябва да знаеш на кое място или на кои места на кораба се е намирал!

— Дойде до средната мачта.

— От коя посока?

— Не можах да видя.

— Не си държал очите си отворени или страхът е замъглил погледа ти. Ще дойдем с тебе, за да разследваме още веднъж тази призрачна история.

Така и направихме, но разследването ни не доведе до никакъв резултат. Заварихме всичко както вчера. Край средната мачта, до която бил идвал призракът, имаше няколко коша с дини и други плодове, предназначени за храна на похитителите. Огледах тези кошове и не открих никаква причина, поради която да ги свържа с призрака. Ядосах се, но не на призрака или на глупостта на сингалците, а на себе си. Колко трудни въпроси бях решавал досега, какви дири бях проследявал! А ето че сега не ми идваше никаква идея. О, Кара Бен Немзи, о, Олд Четърхенд, къде е прозорливостта ти?

След като се бяхме разделили със съдията и отново седяхме сами, Рафли ме погледна лукаво усмихнат:

— Чарли, съжалявам те!

— Защо?

— Защото призракът е напуснал кораба и сега витае в главата ти. Струва ми се, че скоро ще усетиш силния, внезапен вятър.

— Подигравай се, подигравай! Но наистина е досадно да не можеш да хванеш дирята на една такава щуротия.

— Не може ли? Хмм! Наистина ли не може?

— Е, а да не би да имаш някаква идея, сър?

— Йес, и то каква!

— Е, каква?

— Призракът идва откъм сушата.

— А аз твърдя, че се намира вътре в джонката.

— Глупости! Да се обзаложим ли?

— Не.

— Залагам сто гвинеи, че съм прав. Някой иска да освободи китайците и за целта си играе на призраци, да сплаши пазачите. Не мислиш ли така?

— Не.

— Тогава заложи десет златни монети срещу моите сто!

— Нямам златни монети за обзалагане.

— Ще ти дам назаем!

— Благодаря. Призракът не заслужава да се рискува за него дори грош. Тази вечер ще бъде хванат.

— Ка… какво? — подскочи англичанинът. — Кой ще го хване?

— Аз.

— Ще отидеш на джонката?

— Да.

— Но не сам, нали?

— Искаш ли да дойдеш с мен, сър?

— С големи благодарности! Лов на призраци! Чарли, ти наистина не си загубен човек. Как бих искал да си роден в замъка на Рафли!

— Като твой по-възрастен брат? А какво щеше да е тогава положението с твоята титла и наследство?

— И двете не ми трябват. Щях да живея от лова на призраци.

— Така може. Казват, че понякога се намирали много тлъсти и хранителни призраци. Любопитен съм да видя колко ще тежи нашият.

— Вятърът… въздухът… нямат тежест!

— Вятър ли? Нищо подобно, сър. Вятърът съществува само във фантазията на тези страхливи сингалци. Този призрак е или някакво животно, или …

— Или — прекъсна ме той, — или човек, който иска да сплаши пазачите и после да се качи на джонката, за да освободи китайците.

— Не ми се вярва. Онзи, който играе ролята на призрака, се намира на борда.

— Доказателства!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Том 7
Том 7

В седьмом томе собрания сочинений Марка Твена из 12 томов 1959-1961 г.г. представлены книги «Американский претендент», «Том Сойер за границей» и «Простофиля Вильсон».В повести «Американский претендент», написанной Твеном в 1891 и опубликованной в 1892 году, читатель снова встречается с героями «Позолоченного века» (1874) — Селлерсом и Вашингтоном Хокинсом. Снова они носятся с проектами обогащения, принимающими на этот раз совершенно абсурдный характер. Значительное место в «Американском претенденте» занимает мотив претензий Селлерса на графство Россмор, который был, очевидно, подсказан Твену длительной борьбой за свои «права» его дальнего родственника, считавшего себя законным носителем титула графов Дерхем.Повесть «Том Сойер за границей», в большой мере представляющая собой экстравагантную шутку, по глубине и художественной силе слабее первых двух книг Твена о Томе и Геке. Но и в этом произведении читателя радуют блестки твеновского юмора и острые сатирические эпизоды.В повести «Простофиля Вильсон» писатель создает образ рабовладельческого городка, в котором нет и тени патриархальной привлекательности, ощущаемой в Санкт-Петербурге, изображенном в «Приключениях Тома Сойера», а царят мещанство, косность, пошлые обывательские интересы. Невежественным и спесивым обывателям Пристани Доусона противопоставлен благородный и умный Вильсон. Твен создает парадоксальную ситуацию: именно Вильсон, этот проницательный человек, вольнодумец, безгранично превосходящий силой интеллекта всех своих сограждан, долгие годы считается в городке простофилей, отпетым дураком.Комментарии А. Наркевич.

Марк Твен

Классическая проза