Тик-так

— Да, само номера на подателя.

— Този път съм съвсем сигурен, че го заредих както трябва.

— Значи факсът ти нещо се е скапал — реши Сал.

— Сигурно. — Томи го каза, макар че обяснението не го задоволяваше.

— Най-добре е лично да ми донесеш листа.

— Колко ще се задържиш в редакцията?

— Още няколко часа.

— Може да намина — смънка Томи.

— Е, все пак успя да ме заинтригуваш.

— Ако не стане тази вечер, ще се видим утре.

— А може да е било само някое момиченце — предположи Сал.

— Какво?

— Някое друго момиченце, което се занимава с фигурно пързаляне, и завижда на онова, за което ти си писал. Спомняш ли си олимпийската кънкьорка Тоня Хардинг? Пази се коленете, Томи, момчето ми. Някое момиченце може да те причака с бейзболна бухалка, за да ти ги строши.

— Слава Богу, вече не работя в оная сграда. Сега се чувствам някак по-чист.

— Целуни Ронда Гумата от мене.

— Ти си един превъртял глупак.

— Е, с Ронда поне ще си спокоен, че никога няма да пипнеш нещо.

— Хайде, ще се видим. — Томи остави слушалката и загаси лампата. Единствената светлина отново останаха бледите бисерни отблясъци откъм коридора на втория етаж.

Приближи се до най-близкия прозорец и огледа моравата и улицата. Жълтеникавата светлина на уличните лампи не бе достатъчна, за да бъде сигурен, че някой не се спотайва в нощта.

Томи слезе в дневната и видя, че куклата се е смъкнала на едната си страна върху масичката до канапето. Беше я оставил седнала, с гръб, подпрян на лампата със зеления абажур.

Намръщи се и я изгледа подозрително. Беше решил, че куклата е пълна с пясък, а и я беше закрепил добре — трябваше да си седи както я беше оставил.

С чувството, че е глупак, той се спусна по стълбите и провери бравите на всички врати. Всички бяха добре заключени и по нищо не личеше някой да е влизал.

Върна се в дневната. Куклата сега беше в предишното си подпряно положение; пясъкът би могъл и бавно да се пресипе към другата страна, но в този случай проклетото нещо би се преобърнало.

С необяснимо колебание Томи Фан вдигна куклата. Доближи я до лицето си и я огледа по-внимателно от преди.

Черните бодове, с които бяха означени очите и устата, бяха пришити с дебел конец, груб като хирургическа корда. Томи внимателно потри с палец два от кръстовете, поставени вместо едното око… после редичката, която заместваше устата.

Докато проследяваше черния конец, Томи бе стреснат от ужасната картина, която обсеби съзнанието му: конците рязко се разкъсват, една истинска уста се отваря в белия памучен плат; виждат си ситни, но остри като бръснач зъбки, а след още едно щракване палецът му е отхапан, а от наранената му плът блика кръв.

Тялото му потръпна и той за малко не изпусна куклата.

— Мили Боже.

Почувства се глупав и вдетинен. Бодовете си стояха кротко на мястото и, разбира се, никаква гладна уста нямаше някога да се отвори тук.

„Та това е само кукла, за Бога.“

Зачуди се какво ли би направил неговият детектив Чип Нгуейн в това положение. Чип беше твърд и непреклонен. Беше майстор по таекуондо, можеше да се налива здраво цяла нощ, без да се напива или на другата сутрин да го мъчи махмурлук; беше отличен шахматист и веднъж беше победил Боби Фишър, с когото се срещнали по време на ураган в малък барбадоски хотел; обичаше силните усещания като това да се влюби в прекрасната блондинка, която току-що бе убила от ревност заради него друга жена; събираше стари корвети и ги възстановяваше от купчина желязо; беше и вглъбен философ, който съзнаваше, че човечеството е обречено, но така или иначе, дръзко се бореше за справедливата кауза. На негово място Чип вече щеше да е получил превода на бележката, да е открил откъде са взети памучния плат и черния конец, да е пребил един-двама бандити просто за удоволствие и (като привърженик на тезата за равните възможности) щеше да е спал с някоя агресивна блондинка или да се е насладил на гъвкавото тяло на нежно виетнамско момиче — стеснително, но страстно.

Колко досадни са ограниченията на реалността! Томи въздъхна, защото му се прииска по вълшебен начин да прекрачи сред страниците на собствените си книги, да влезе в измислените от него самия обувки на Чип Нгуейн и да изпита върховното удоволствие, че може да разчита изцяло на себе си, да бъде господар на живота си.

Вечерта постепенно бе преминала в нощ и беше прекалено късно Томи да отива в редакцията, за да се види със Сал Денарио. Сега му се искаше просто да поработи малко и де си легне.

Парцалената кукла беше странна, но не чак толкова ужасяваща, както му се беше сторило. Развинтената му фантазия отново го бе завлякла в неочаквана посока.