Тик-так

Живееше в скромна, но удобна стандартна къщичка в гъсто застроения град Ървин. В архитектурно отношение домът му, а това често се случваше в окръг Ориндж, нямаше нищо общо със средиземноморската архитектура; всъщност другаде средиземноморският стил се бе наложил така, че понякога постоянството му действаше успокоително, но друг път човек се чувстваше притеснен и задушен от него, като че ли главният архитект на Тако Бел се бе превърнал във всесилен диктатор, който бе заповядал всички да живеят не в къщи, а в мексикански ресторанти. Покривът на къщичката на Томи беше покрит с овални оранжеви керемиди, мазилката по стените беше бледожълта, а от двете страни на бетонната алея отпред имаше тухлени заграждения.

За двайсет и седмия си рожден ден успя да си купи собствена къща. Напоследък книгите му вече излизаха първо с твърди корици и постъпленията от писателските му занимания нараснаха достатъчно, за да си позволи риска да напусне щатната си работа в „Реджистър“.

Обективно погледнато, той бе постигнал по-голям успех в живота от братята, и от сестра си. Но те тримата бяха запазили здравите си връзки с виетнамската общност, така че майка му и баща му се гордееха с тях. Никога не можеха да си позволят да изпитат същата гордост от Туонг, който бе променил името си веднага щом навърши изискваната от закона възраст и който с желание и възторг се бе отнасял към всичко американско още откакто имигрира тук със семейството си на осемгодишна възраст.

Знаеше, че дори да стане милиардер, дори да се нанесе в къща с хиляди стаи на най-високата скала с изглед към Пасифика, с тоалетни от чисто злато и полилеи, изработени не от обикновен кристал, а от огромни диаманти, майка му и баща му пак щяха да го смятат за „пропадналия“ син, който е забравил корените си и е обърнал гръб на произхода си.

Когато фаровете на колата осветиха алеята, близките лехи от бели кораловочервени нарциси заблестяха като фосфоресциращи. Сенките бързо пробягаха по белещата се кора на няколкото австралийски дръвчета и се отдръпнаха към по-високите им клани, където посребрените от луната листа трептяха от нощния ветрец.

След като голямата врата на гаража се затвори автоматично зад гърба му, той остана неподвижен в колата няколко минути — радваше се на мириса на кожената тапицерия, наслаждаваше се на новата си придобивка. Ако можеше да остане да спи седнал зад волана, би го направил с удоволствие.

Не му се искаше да остави корвета на тъмно. Тази страхотна кола трябваше да остане обляна от светлините на гаражните лампи, подчертаващи красотата й като произведение на изкуството в музей.

Докато оставяше ключовете на закачалката до хладилника в кухнята, на входната врата се звънна. Макар и познат, звънецът този път му прозвуча различно, заприлича му на някакво кухо и зловещо повикване от кошмар. Проклятието да си собственик на къща. Винаги нещо трябва да се поправя.

Не очакваше гости тази вечер. Всъщност възнамеряваше да прекара час-два в кабинета си и да редактира няколко страници от ръкописа, над който тия дни работеше. Измисленият от него частен детектив Чип Нгуейн се беше разприказвал твърде много в представеното в първо лице изложение и речта на нахаканото му, но понякога досадно многословно частно ченге трябваше да се прегледа пак.

Томи отвори вратата и леденостуденият вятър го прониза, остави го без дъх. Вихрушка сухи листа го връхлетя и в лицето му сякаш се забиха ножчета. Той направи две крачки назад и закри очите си с длан.

Едно сухо, подобно на хартия листо влезе в устата му. Твърдото връхче му убоде езика.

От изненада той схруска листото, което се оказа горчиво. Изплю го.

Също така неочаквано, както се бе устремила към вратата, вихрушката се смири и изчезна, като остави след себе си тишина и спокойствие. Въздухът вече не беше студен.

Томи изтърси листата от косата и раменете си, отскубна няколко от вълнения си пуловер и дънките. Дървеният под на фоайето беше обсипан със скършени почернели листа, снопчета трева и песъчинки.

— Какво ли беше това, по дяволите?

От другата страна на прага нямаше никой.

Томи излезе пред вратата и огледа навсякъде тъмния покрит преден вход. Беше малко по-голям от обикновените веранди, ширината му беше три метра, а дълбочината — два.

Нямаше никой нито на двете стъпала, нито по алеята, разделяща маломерната морава отпред — изобщо този, който беше звъннал не се виждаше никакъв. Под разкъсаните облаци, докоснати от бледата луна, улицата беше тиха и изоставена, толкова спокойна, че Томи си помисли на шега, че животът в космоса бе замрял по нечия прищявка.

Той запали осветлението отвън и забеляза точно пред себе си на пода на покрития вход странен предмет. Беше кукла — парцалена кукла с височина не повече от двайсет и пет сантиметра и лежеше по гръб с широко разперени дебелички ръце.

Томи се намръщи, огледа се още веднъж в нощта, като се взря по-внимателно в храсталака, откъдето някой би могъл да го наблюдава клекнал. Нямаше никой.