Тик-так

Томи Фан потегли от автосалона „Шевролет“ и тихия калифорнийски следобед, който беше така син, така прекрасен и многообещаващ, че му се искаше да мисли — предстои му вечен живот. С единствената цел да се порадва на новата си придобивка пое на запад към Нюпорт Бийч, после на юг по знаменитата автострада Пасифик Коуст, покрай огромното пристанище за яхти, през Корона дел Мар и новозастроените хълмове, наричани Нюпорт Коуст, като плажовете с леко разбиващи се вълни и искрящият на слънцето океан му оставаха вдясно. Бе настроил радиото на станция, по която пускаха само стари парчета, и в ушите му ехтяха шлагери на „Бийч бойс“, „Евърли брадърс“, Чък Бери, Литъл Ричард и Рой Орбисън.

При светофара на Лагуна Бийч се озова редом с един класически корвет — сребрист „Спринг рей“, модел 1963, със задница, оформена като лодка, и задно стъкло от две части. Шофьорът, застаряващ русокос „гларус“ с мустаци като на морж, огледа първо новичкия син корвет, после Томи. Томи направи кръгче с палеца и показалеца си, с което показа на непознатия, че намира и спринг рея за хубава кола. Непознатият му отвърна с усмивка и обърна нагоре палец, а това накара Томи да се почувства като член на някакво тайно общество.

Сега, когато наближаваше краят на века, мнозина твърдяха, че Америка вече не е страната на неограничените възможности, а Калифорния не е щатът на мечтите. Но през този прекрасен есенен следобед Томи Фан още вярваше в този мит.

Внезапно преминалата сянка и необяснимият хлад бяха напълно забравени.

Той премина през Лагуна Бийч и Дейна Пойнт, достигна Сан Клементе и тъй като се свечеряваше, накрая обърна и се отправи на север. Караше без точно определена посока. Започваше вече да свиква с управлението на корвета. Със солидното си тегло от тон и половина автомобилът сякаш прилепваше към асфалта, притежаваше стабилността и сигурността на спортните коли. Промъкна се през няколко улици с три платна, просто за да си докаже, че има възможност да прави завои на път с ширина дванайсет метра и половина, както обещаваха проспектите.

След като навлезе в в Дейна Пойнт, този път на юг, той спря радиото, взе клетъчния телефон и набра номера на майка си в Хънтингтън Бийч. Тя вдигна слушалката след втория сигнал — говореше на виетнамски, макар да беше имигрирала в САЩ още преди двайсет и две години малко след падането на Сайгон, когато Томи бе навършил осем години. И макар че понякога беше в състояние да го вбеси, той я обичаше.

— Здрасти, мамо.

— Туонг, ти ли си? — попита тя.

— Аз съм, Томи — напомни й той, защото от много години вече не използваше виетнамското си име. Фан Тран Туонг отдавна се бе превърнало в Томи Фан. За него това не беше неуважение към семейството, а просто звучеше много повече по американски.

Майка му въздъхна по обичайния се изстрадан начин, тъй като щеше да й се наложи отново да говори на английски. Година след като пристигнаха от Виетнам, Томи настоя да си служат само с чуждия език; беше решил още от малък да се натурализира бързо.

— Гласът ти звучи странно — забеляза тя с твърде лошо произношение.

— От клетъчния телефон е.

— Какъв телефон?

— Телефонът на колата.

— Защо ти е нужен телефон в колата, Туонг?

— Томи! Много е удобно. Човек просто не може да се оправи без това. Виж какво, мамо…

— Телефоните в колата са за големите клечки.

— Вече не е така. Сега всички си имат.

— Аз нямам. Да караш и да говориш по телефона е много опасно.

Томи въздъхна… и изпита известно смущение, че въздишката му прозвуча точно като въздишката на майка му.

— Никога не съм правил катастрофи, мамо.

— Няма да ти се размине — убедено заяви тя.

Дори с една ръка той с лекота се справяше с корвета по дългите прави участъци и по плавните завои на крайбрежната магистрала. Пневматично управление с турбоусилвател. Предно и задно предаване. Автоматика с четири скорости. Томи просто летеше.

Мака му смени темата.

— Туонг, не съм те виждала от седмици.

— Нали бяхме цялата неделя заедно, мамо. А днес е едва четвъртък.

В неделя двамата бяха ходили на черква. Баща му беше роден католик и майка му се бе покръстила още преди да се оженят във Виетнам, макар да продължаваше да се грижи и за будисткия си олтар в ъгъла на дневната. Върху червеното му платно обикновено поставяше пресни плодове, а пръчици тамян разнасяха аромата си от керамични поставки.

— Ще дойдеш ли на вечеря? — попита го тя.

— Тази вечер ли? Ох, не мога. Виж какво, току-що…

— Ще приготвя ком тай кам… или си забравил кухнята на майка си?

— Разбира се, че знам какво е, мамо. Пиле с ориз в глинено гърне. Голяма вкусотия!

— Освен това ще поднеса супа от скариди с кресон. Помниш ли супата от скариди с кресон?

— Помня я, мамо.

Нощта се спускаше. Над възвишенията на изток небето вече беше тъмно и обсипано със звезди. Близо до брега океанът беше мастилено син, по гребените на вълните проблясваше сребриста пяна. Навътре водата добиваше цвета на индиго, кървавочервените лъчи на залязващото слънце озаряваха хоризонта.