Тик-так

— Но той е самотник и никога няма да се ожени.

— И с това ще разбие сърцето на майка си. А кой би чел книги за майка с разбито сърце? Това е много тъжно.

Отчаян от обрата на разговора, Томи повиши глас.

— Мамо, обадих се просто да ти кажа хубавата новина за корвета и…

— Ела на вечеря. По-добре е да хапнеш пиле с ориз от глинено гърне вместо онези глупави хамбургери.

— Вече почти никога не ям хамбургери с картофки, мамо. Грижа се за диетата си и…

— Утре вечер ще имаме препечени филийки със скариди. Пълнена свинска плешка. Печен в гърне ориз. Патица с нуок мам.

Устата на Томи се напълни със слюнка, макар че никога не би го признал, дори да го подложеха на инквизитори, въоръжени с най-хитроумни и безмилостни инструменти за мъчения.

— Добре, ще дойда утре вечер. И то след вечеря. Ще те изведа на разходка с корвета.

— Разходи баща си. Той може и да обича лъскавите спортни коли. Аз съм проста жена.

— Мамо…

— Но баща ти е добър човек. Не го качвай в луксозната спортна кола само за да го заведеш да пие уиски, да се бие и да преследва блондинки.

— Ще направя всичко възможно да не го развратя, мамо.

— Дочуване, Туонг.

— Томи — отново я поправи той, но тя вече бе затворила.

Господи, колко я обичаше.

Боже, как го влудяваше тя.

Премина през Лагуна Бийч и продължи на север.

Червената резка на залеза се бе загубила. Раната в западната част от небето беше заздравяла. Небе и море се бяха слели и цялата природа бе потънала в мрак. Единственото изключение от чернотата идваше от изкуственото осветление на къщите по източните хълмове и от колите и камионите, забързани по крайбрежието. Блясъкът на фаровете и стоповете изведнъж му се стори нереален и зловещ, като че ли шофьорите на всички возила се бяха устремили към среща с някакво проклятие.

По гърба на Томи премина лека тръпка, а после го обзе силен хлад, от който зъбите му затракаха.

Никога не бе описвал в романите си сцена, в която зъбите на героя му да тракат. Смяташе, че в това клише няма и капчица истина, че подобна ситуация е невъзможна. Героите в книгите обаче обикновено тракаха със зъби от страх, а Томи Фан знаеше що е страх. Като малко момче при бягството на цялото семейство от Виетнам с пропускаща вода лодка по Южнокитайското море и бяха нападнати от пирати тай, които щяха да изнасилят жените и да избият всички, ако ги бяха заловили, Томи беше ужасен, но дори тогава страхът не бе накарал зъбите му да затракат като кастанети.

А ето, че това сега се случваше. Стисна челюсти и за миг успя да се овладее.

Хладната ноемврийска вечер все още не бе проникнала в колата. Студът, който усещаше, идваше по необясним начин отвътре, но той все пак включи отоплението от таблото.

Когато поредната серия ледени тръпки го разтресе, той си спомни за странната случка по-рано на паркинга на автокъщата — за прелетялата сянка, непричинена от облак или птица, за силния студ, усетен от Томи като вятър, който не засегна нищо друго освен самия него.

Отмести поглед от пътя и вдигна глава към тъмносиньото небе, като че ли би могъл да види някакви бледи очертания, реещи се през мрака.

Но какви бледи очертания, за Бога?

„Започнал си да вярваш в призраци, Томи, момчето ви, каза си той и се засмя невесело. А сега вече и си говориш сам.“

Разбира се, нищо злокобно не го следеше откъм тъмното небе.

Въображението му винаги бе работило отлично, затова и пишеше така леко и естествено. Може би си беше роден със силно изявена склонност да фантазира, а може би тази склонност се бе доразвила от бездънния запас народни приказки, с които майка му го развличаше и го приспиваше като малко момче по време на войната в дните, когато комунистите така яростно се биеха за управлението на Виетнам — приказната Страна на чайките и лисиците. Когато топлите и влажни нощи в Югоизточна Азия се разкъсваха от залпове и се тресяха от далечния тътен на минохвъргачки и бомби, той почти не се страхуваше, тъй като нежният майчин глас го караше да изпада във възторг от приказките за духове, богове и призраци.

Когато впери отново поглед в пътя, Томи Фан се сети за приказката за Ле Лой — рибаря, който хвърлил мрежата си в морето и я извадил с улов вълшебна сабя, подобна на блестящия ескалибур на крал Артур. Спомни си за „Вълшебният бисер на гарвана“, „В търсене на обетованата земя“, за „Магически арбалет“, където обеднялата принцеса Ми Чау изменя на добродетелния си баща заради любовта към съпруга си, за което плаща ужасна цена, за „Раците Да-Транг“, „Детето на смъртта“ и за още десетки приказки.

Когато нещо му напомняше за някоя от легендите, чути от майка му, Томи обикновено се усмихваше и се чувстваше щастлив и спокоен, като че ли тя самата току-що се беше появила и го бе прегърнала. Този път обаче споменът за приказките й не му подейства утешително. Той си беше все така дълбоко смутен и все още зъзнеше въпреки топлия въздух, струящ от отоплението на колата.

Странно.