Тик-так

— Татко пътуваше из цялата страна, играеше с големи залози, в повечето случаи нелегално, макар че често му се случваше да играе и съвсем законно в Лас Вегас. Всъщност той на да пъти спечели Световното първенство по покер. Мама и аз го придружавахме навсякъде, така че на десетгодишна възраст вече бях разгледала повечето забележителности в Щатите поне по три пъти.

На Томи му се искаше да си държи устата затворена, но историята така го заинтригува, че не устоя на порива.

— Значи майка ти го застреля, а?

— Той беше в болница, при това доста зле, и знаеше, че няма да излезе оттам.

— И го е застреляла в самата болница, така ли?

— Поставила цевта на пистолета върху гърдите му, точно над сърцето, а татко й казал, че я обича повече, отколкото който и да било мъж някога е обичал жена си, тя му отвърнала, че също го обича и ще се видят отново на ония свят; дръпнала спусъка и той умрял мигновено.

Томи изпита известно отвращение от разказа й.

— Но ти самата не си била там, нали?

— Разбира се, че не, за Бога! Мама не е такъв човек. Тя никога не би ме подложила на такова ужасно изживяване.

— Извинявай. Не би трябвало…

— Тя ми разказа всичко, един час преди полицията да дойде вкъщи и да я арестува; тогава ми даде и пълнителя от пистолета, с който бе стреляла.

Дел бръкна в мократа си униформена блуза и измъкна златна верижка. Вместо украшение на нея беше закачена празна гилза.

— Когато държа това в ръка — обясни Дел, като стискаше гилзата, — усещам цялата любов — невероятната любов на двамата един към друг. Това не е ли най-романтичното нещо на света?

— Най-романтичното — примирено повтори Томи.

Дел въздъхна и скри отново украшението в блузата си.

— Ако не беше се разболял от рак, преди да навляза в пубертета, татко нямаше да умре.

Томи положи усилия да схване това, но накрая само смънка:

— Пубертетът ли?

— Но явно така ни било писано. Съдбата си е съдба, не можеш да я промениш — загадъчно приключи тя.

На половин пряка пред тях, в кроя на широката улица, една полицейска патрулна кола в момента излизаше от западното платно, за да спре на паркинга на денонощна закусвалня.

— Ченгета — кимна към колата Томи.

— Виждам ги.

— По-добре е да намалиш.

— Бързам да се прибера вкъщи.

— Караш с трийсет километра в час над разрешената скорост.

— Притеснявам се за Скути.

— Колата ни е крадена! — напомни й той.

Профучаха покрай патрулната кола, без да намалят скоростта.

Томи се обърна в седалката си и погледна назад.

— Не се тревожи за тях — тръсна глава Дел, — няма да ни последват.

Патрулната кола стоеше неподвижна, когато профучаха покрай нея.

— Кой е Скути? — попита Томи.

— Вече ти казах. Кучето ми. Ти май не слушаш какво ти говоря.

Полицаите от патрулката се поколебаха, после продължиха паркирането на колата си на паркинга на заведението. Притегателната сила на кафето и поничките явно беше по-силно от служебните задължения.

Когато Томи въздъхна облекчено и се обърна напред, Дел го попита:

— Ти би ли ме застрелял, ако те помоля?

— Разбира се.

— Толкова си сладък — мило се усмихна тя.

— Майка ти изпратиха ли я в затвора?

— Само докато траеше процесът.

— Значи са я оправдали.

— Да. Съдебните заседатели се съвещаваха само четиринайсет минути и когато председателят прочете присъдата, всички плачеха като бебета. Съдията и съдия-изпълнителят също плачеха. В съдебната зала не остана човек със сухи очи.

— Нищо чудно — поклати глава Томи. — В края на краищата това е много трогателна история. А ти защо се притесняваш за Скути?

— Ами нали някакво странно нещо се разхожда с пикапа ми, не е изключено да ми знае адреса и колко много обичам Скути.

— Ама ти наистина ли си мислиш, че се е отказало да ни преследва само за да убие кучето ти?

Тя се намръщи.

— А пък ти твърдиш, че това е невъзможно.

— Прокълнатият съм аз, изпратили са го да убие мене.

Тя го изгледа неодобрително.

— Я гледай, ама ти си бил ужасно самовлюбен. Бъди сигурен, че изобщо не си центърът на вселената.

— Напротив, аз съм този център, доколкото това има отношение към демона! Аз съм целият смисъл на съществуването му!

— Както и да е, нямам никакво намерение да излагам Скути на опасност — упорито заяви тя.

— За него е по-безопасно да си стои вкъщи, отколкото да бъде с нас.

— За него е най-безопасно да си е с мене.

Тя зави на юг по булевард Харбър. Дори в този късен час и в ужасния порой потокът от автомобили си беше същият.

— Както и да е — махна с ръка тя, — доколкото виждам ти също не разполагаш с някакъв умен план за оцеляването ни, който да можем да използваме в тази минута.

— Засега мисля, че е най-добре да продължаваме да се движим. Спрем ли, за нещото ще бъде по-лесно да ни намери.

— Не можем да сме сигурни в това.

— Е, аз също имам интуиция.

— Да, но тя май често ти изневерява.

— Не е вярно — възрази той. — Интуицията ми е много силна.

— Тогава защо внесе това дяволско нещо в къщата си?

— Не зная, още повече че появата му ме изпълни с мрачни предчувствия.