Тик-так

— Повече вярваш обаче на непознати — заяви твърдо Ги. Не гледаше към Дел, но беше ясно, че има предвид нея.

— Обиждаш ме, като говориш така, Ги.

— А аз съжалявам, че се налага да ти го кажа — отвърна брат му.

Никой от двамата не помръдна и не направи крачка към другия, макар че Томи усети у брат си копнеж, равен на неговия собствен.

Лицето на Ги не беше нито сърдито, нито сурово. Беше спокойно, почти лъчезарно, като че и Томи, с добро или лошо, вече не можеше да докосне сърцето му.

— Ще ти се обадя след час-два — каза накрая Томи.

Той и Дел излязоха от кабинета и се спуснаха по стъпалата към огромната пекарна.

Томи се усещаше ужасно объркан и нещастен, неспособен да даде воля на напиращите в гърдите му братски чувства. Прехваленият му герой Чип Нгуейн никога не би могъл да изпита същото, ако изобщо бе способен на някакви емоции.

Уханието на шоколад, канела, кафява захар, индийско орехче, бухващ във фурните хляб и гореща лимонова глазура вече не го изкушаваше. Даже започна да му се гади от миризмите. Като че ли тази вечер в пекарната се носеше горчивият дъх на безсмислена гордост и неразбирателство.

Двамата с Дел се упътиха към вратата, през която бяха влезли. Докато минаваха покрай хладилниците и складовете, тя не се стърпя и се обади:

— Страшно съм ти благодарна, че ме предупреди.

— За кое?

— За бляскавото посрещане, което ни очакваше.

— Казах ти, че между мене и семейството ми има недоразумения.

— Тогава не ми се стори особено сериозно. А сега имам чувството, че семействата на Капулетите и Монтеките са се събрали на едно място под името Фан.

— Не е чак толкова драматично — махна с ръка той.

— А на мене ми изглежда сериозно, толкова драматично, като че ли у двата ви цъка адска машина, която всяка секунда ще избухне. — На половината път от кабинета на началник смяната томи се спря, обърна се и погледна назад.

Ги стоеше пред една от стъклените стени на кабинета си и ги наблюдаваше.

Томи се поколеба, но вдигна ръка и помаха. Ги не му отвърна и горчивият дъх на неразбирателството като че ли се усили; томи се извърна и закрачи по-бързо към изхода.

Дел Пейн също ускори крачка, за да не изостане, и подхвърли:

— Той ме мисли за вавилонска уличница.

— Не си права.

— Точно така си е. Не ме одобрява, макар че ти спасих живота. Смята ме за олицетворение на разврата, за злата изкусителка, която те е повела към бездните на пълното падение.

— Даже ми се струва, че ти извади голям късмет. Представи си само какво щеше да си помисли, ако те беше видял с шапката на Дядо Коледа.

— Радвам се, че още не си загубил чувството си за хумор по отношение на семейните дела — усмихна се момичето.

— Нямам никакво чувство за хумор — дрезгаво възрази той.

— И какво би станало, ако наистина съм такава? — вдигна вежди тя.

— Каква?

— Зла изкусителка.

— За какво говориш?

Стигнаха изхода, но тя сложи длан върху ръката на Томи и го спря, преди да отвори вратата.

— Мислиш ли, че мога да те съблазня?

— Ти си наистина откачена.

Дел се престори на обидена.

— Това не е най-ласкателният отговор, който очаквах да получа.

— Забрави ли, че всичко е поставено на карта?

— И кое по-точно?

— Да останем живи — отчаяно извика той.

— Е, да, да. Оная дяволска кукла, пъргавото като плъх малко чудовище. Ти си доста привлекателен мъж, колкото и да се мръщиш и да изпитваш угризения, колкото и да се правиш на загадъчен. Всяко момиче би те харесало и… ако това се случи, ще може ли да разчита на нещо?

— Едва ли… ако съм мъртъв.

Тя се усмихна.

— Това си е съвсем положителен отговор.

Вбесен, Томи затвори очи и започна да брои наум до десет.

Беше стигнал до четири, когато Дел се обади:

— Какво правиш?

— Броя до десет.

— Защо?

— За да се успокоя.

— И до коя цифра стигна?

— До шест.

— А сега коя идва?

— Седем.

— А сега?

— Осем.

Когато Томи отвори очи, тя все така се усмихваше.

— Ама аз наистина те интересувам, а?

— Ти направо ме плашиш.

— Защо да те плаша?

— Как ще отървем кожите от това дяволско нещо, ако продължаваш да се държиш така?

— Как?

Той пое дълбоко дъх и се накани да каже нещо. Сетне измърмори някаква ругатня на виетнамски — първите думи на тоя език, които бе произнасял от двайсет години насам, — и блъсна металната врата. Излезе под дъжда и веднага съжали, че го е направил. За първи път, откакто изпълзя от смачкания корвет, беше успял да се стопли в горещата пекарна и дрехите му бяха започнали да изсъхват. Сега отново измръзна до мозъка на костите.

Дел го последва в бурята, развеселена като дете.

— Хей, гледал ли си Джийн Кели в „Пея си в дъжда“?

— Недей да танцуваш сега, моля ти се — предупреди я той.

— Я малко се отпусни, Томи.

— Аз съм си съвсем наред — заяви той и наведе глава, за да не му влезе вода в очите. Насочи се към очукания, ярко боядисан пикап, паркиран под висока улична лампа.

— Да бе, спокоен си като сфинкс — продължи да го будалка тя.

Томи не си направи труда да й отговори.

— Томи, почакай — дръпна го за ръката тя.

Той се извърна към нея, премръзнал и изнервен. Попита я троснато:

— Какво има пък сега?

— То е там.

— Кое?