Тик-так

— Полицията прави каквото може, а това най-често е нищо или почти нищо. И ако веднъж се поддадеш на рекета и си платиш, те ще си поискат още, и още, и още, също като политиците, докато един ден се окаже, че ти изкарваш от собствения си бизнес по-малко, отколкото изкарват те. Така че една вечер пристигнаха десетина от тях, наричали се Бързите момчета, и носеха ножове и лостове. Прерязаха телефонния кабел, за да не може да извикаме ченгетата и смятаха, че могат хей така да влязат в предприятието и да го разрушат, докато ние бягаме и се крием. Ние обаче ги изненадахме — дадохме няколко ранени, но момчетата от бандата бяха още по-зле. Мнозина от тях са родени тук, в Щатите, и се мислят за страшно печени, но не знаят какво е страдание. Не знаят значението на думата печен.

Дел не можа да се сдържи.

— Можеш сериозно да си изпатиш, ако се изправиш пред група ядосани пекари.

— Е, това го разбраха и Бързите момчета — съвършено сериозно кимна Ги.

Томи обясни на Дел:

— Ги беше четиринайсетгодишен, когато избягахме от Виетнам. След като Сайгон падна, комунистите смятаха, че ние, младежите, юношите, сме потенциални контрареволюционери, най-опасните граждани за новия режим. Арестуваха Ги и Тон — това е най-големият ми брат — и на няколко пъти ги държаха по една-две седмици, като ги разпитваха за предполагаемата им антикомунистическа дейност. Разпитите всъщност бяха мъчение.

— На четиринайсет години! — Дел беше отвратена.

Ги сви рамене.

— Мене ме измъчваха и на дванайсет години, а Тон Тат, брат ми, първият път беше четиринайсетгодишен.

— Полицията всеки път ги пускаше — подхвана Томи, — но един ден баща ни разбра от надежден източник, че Ги и Тон са предвидени за нов арест и този път ще ги изпратят в трудов лагер. Робски труд и пълно промиване на мозъците. Затова ние заедно с още трийсет души предприехме онова рисковано плаване по море. Това стана в нощта, преди да ги отведат.

— Някои от работниците са по-възрастни от мене — кимна към цеха Ги. — Те са преживели много по-лоши неща… у дома.

Дел завъртя стола си и хвърли поглед към спокойно работещите мъже в пекарната — те всички изглеждаха така обикновени и безобидни с белите си шапки и белите престилки.

— Нищо не е такова каквото изглежда — промълви замислено тя.

Ги се обърна към Томи.

— А какво искат бандите от тебе?

— Може да съм ги разсърдил с някоя публикация, докато работех във вестника, знам ли?

— Те не четат нищо.

— Но само това би могло да бъде. Друго няма.

— Колкото по-лоши ги изкарваш в материалите си, толкова повече им се харесва… ако се случи да го прочетат — все така неубеден каза Ги. — На тях им е нужен образът на опасни типове. Той им дава сили. И какво точно направиха?

Томи погледна към Дел.

Тя му отвърна с несигурно изражение.

Макар че смяташе да разкаже на Ги всички невероятни подробности от странните събития през нощта, Томи изведнъж се почувства неуверен и вече не искаше да поеме риска брат му да не повярва.

Ги не беше краен традиционалист и проявяваше по-голямо разбиране от Тон и родителите им. Възможно беше дори някога да е завиждал на смелия начин, по който Томи бе прегърнал всичко американско, а преди години навярно беше мечтал и сам да тръгне в тази посока. От друга страна, той беше верен син в пълния виетнамски смисъл на думата и не одобряваше поетия от Томи път. Дори за Ги да избереш собствен път вместо пътя, определен от семейството, беше непростима слабост и в това отношение по-малкият му брат беше отишъл твърде далече в последните години.

Самият Томи беше учуден от силното си нежелание да падне още по-ниско в очите на Ги. Досега смяташе, че вече е привикнал да живее с неодобрението на семейството си, че близките му вече не могат да го наранят с напомняне на болката, която им е причинил; че тяхното мнение за бъдещето му е по-малко маловажно от собствената му преценка. Тук обаче грешеше. Всъщност все още се нуждаеше от одобрението им и сега перспективата Ги да отхвърли историята му за дяволската кукла като наркомански брътвеж го изпълваше с паника.

Семейството е източник за всяка благодат и… пристан за всяка скръб. А ако това не беше виетнамска поговорка, с право би трябвало да бъде.

И все пак би разказал на Ги за демона, ако беше дошъл сам при него. Но самото присъствие на Дел Пйн вече бе настроило Ги срещу достоверността на историята.

Затова Томи внимателно прецени какъв подход да избере и накрая започна отдалече:

— Ги, чувал ли си някога за Черната ръка?

Брат му сведе поглед към ръцете на Томи, като че ли очакваше да последва описание на опасна венерическа болест, поразяваща горните крайници и хваната ако не от тази почти непозната блондинка, то от някоя друга, по-близка на Томи.

— La Mano Nera — продължи Томи. — Черната ръка. Това е тайна мафиотска организация, която се занимава с убийства и изнудване. Ако те вземат на мушка, членовете й ти изпращат като предупреждение листче с отпечатък от ръка, направен с черно мастило. Правят го просто за да полудееш от страх и да се поизмъчиш, преди накрая да ти видят сметката.