Тик-так

Ги учтиво обърна глава към нея, тя протегна ръка и той след известно колебание я пое.

— Приятно ми е.

— На мен също — отвърна тя.

— Мокра сте до кости — забеляза Ги.

— Да. Така ми харесва — кимна Дел.

— Моля?

— Действа ми ободряващо — продължи тя. — След като бурята бушува един час, дъждът отмива всички нечистотии от въздуха, а водата става съвсем чиста — здравословна и полезна за кожата.

— Аха — Ги беше леко смутен.

— Полезна е и за косата.

Томи си помисли: „Моля те, Боже, дано не започне пак лекцията за рака на простатата!“

Със своите метър и седемдесет Ги беше със седем сантиметра по-нисък от брат си и макар и двамата да си приличаха по добрата си физическа форма, лицето на Ги беше кръгло, съвсем различно от лицето на Томи. Когато се усмихваше, приличаше на Буда и като дете някои от роднините често му казваха „Малкия Буда“.

Усмивката, макар и хладна, остана на лицето му докато не пусна ръката на Дел и не погледна към локвичките дъждовна вода, които се бяха образували около краката на двамата неочаквани гости. Когато вдигна очи и срещна погледа на Томи, Ги вече не се усмихваше и изобщо не приличаше на Буда.

На Томи му се искаше да прегърне брат си. Смяташе че и Ги ще му отвърне след първоначалното вцепенение. И все пак никой не посмя пръв да даде воля на чувствата си — и двамата бяха прекалено предпазливи.

Преди Ги да успее да каже нещо, Томи припряно започна:

— Братко, имам нужда от съвета ти.

— От моя съвет? — Погледът на Ги беше обезпокоително прям. — Моят съвет от години не означава нищо за тебе.

— Имам големи неприятности.

Ги обърна глава към Дел.

— Не съм аз причината за това — смотолеви тя.

Ги не беше склонен да повярва.

— Всъщност — обади се Томи — тази вечер тя ми спаси живота.

По лицето на Ги премина сянка.

Томи се обезпокои, че не се е изразил достатъчно убедително и изрече на един дъх:

— Така е, наистина, тя ми спаси живота, изложи се на опасност заради мене, напълно непознатия. Смачка пикапа си пак заради мене; всъщност благодарение на нея сега стоя тук пред теб и ще ти бъда много задължен, ако ни поканиш да седнем и…

Томи се бе впуснал в обясненията така напористо, че не успя да схване реакцията на брат си.

— Моля?

— Напълно непознат ли? — повтори Ги.

— Е, да, до преди час и половина изобщо не знаехме нищо един за друг и въпреки това тя рискува живота си…

— Иска да каже — поясни Дел, — че ме мисли за твое гадже.

Томи се изчерви и лицето му пламна като фурна.

Навъсеното изражение на Ги малко се разведри от новината, че това не беше отдавна предсказаната блондинка, която щеше да разбие сърцето на майка им и завинаги да раздели семейството. Щом Дел не беше момичето на Томи, значи все още имаше възможност най-малкият и най-непокорният от братята Фан някой ден да тръгне по правия път и да вземе за жена някое благопристойно виетнамско момиче.

— Не съм му гадже — увери го Дел.

Ги изглеждаше склонен да се съгласи.

— Никога не сме излизали заедно — реши да затвърди впечатлението Дел. — Всъщност, като се има предвид, че мненията ни за дамските шапки коренно се различават, не виждам как изобщо бихме могли да излезем заедно. Не си определям срещи с мъж, който не одобрява вкуса ми към шапките. Едно момиче трябва да може в определен момент да тегли чертата.

— Шапки ли? — погледна объркано Ги.

— Хайде стига! — Томи говореше колкото на Дел, толкова и на Ги. — Не може ли просто да седнем и да поговорим за това?

— За кое? — вдигна вежди Ги.

— За това, че някой се опитва да ме убие — ето за кое!

Изумен, Ги Мин Фан седна с гръб към компютъра. Махна с ръка към останалите два стола от другата страна на бюрото.

Томи и Дел се възползваха от поканата и Томи започна:

— Мисля, че някаква виетнамска банда ми създава неприятности.

— Коя от всичките? — попита Ги.

— Не знам, все още не мога да разбера точно. Не можа да се сети и Сал Деларио, приятелят ми от редакцията, а той е специалист по бандите. Надявам се ти да разпознаеш метода им, като ти разкажа какво точно се случи.

Ги беше облечен в бяла риза. Разкопча маншета на левия си ръкав, запретна го нагоре и показа на Дел мускулестата си подмишница, където имаше дълъг и грозен червен белег.

— Двайсет и осем шева — поясни той.

— Ужасно — поклати глава тя. Насмешливото й настроение се беше стопила, сега бе истински загрижена.

— Тия боклуци се мотаят насам-натам и твърдят, че трябва да им платиш, за да продължиш работата си. Това било застраховка — ако не я изплатиш, ти и работниците ти можело да пострадат, да катастрофират, машините ти можело да излязат от строя или домът ти да се запали някоя нощ.

— Ами полицията…