Тик-так

Въздухът ухаеше на печен хляб, кафява захар, канела, хлебарско сирене, чист шоколад и други апетитни миризми, по-трудно различими в разнообразието от аромати. Това беше уханието на детските му години и чрез тях в съзнанието му потече порой от прекрасни спомени, лавина от позабравени образи. Но това беше и мирисът на бъдещето, от което той се бе отрекъл; под пълнещото устата със слюнки ухание Томи откриваше и някаква пресилена сладост — след време щеше да унищожи апетита и да предизвиква гадене и горчилка в устата.

Около четиридесет работници в бели униформи и бели шапки работеха усърдно в цеха — сладкари, хлебари, помощник-хлебари — сред маси за оформяне, машини за месене, нагреватели и фурни. Шумът от въртенето на миксери, от тракането на лъжици и метални шпатули, стъргането на тигани и алуминиеви фолиа, които се плъзгаха из фурните, приглушеният рев на газовите горелки — всичко това, както и останалите принадлежности на пекарната, беше като музика за Томи, едновременно весела и плашеща.

Топлината в залата веднага прогони студа от нощта и дъжда, но беше прекалено горещо, за да диша спокойно.

— Кой от всичките е брат ти? — попита Дел.

— Той трябва да е в кабинета на началника. — Томи едва сега забеляза, че Дел е махнала шапката на Дядо Коледа. — И ти благодаря, че вече не носиш оная глупава шапка.

Тя я извади от джоба на коженото си яке.

— Свалих я за да не я съсипе дъждът.

— Моля ти се, не я носи, не ме поставяй в неудобно положение.

— Ти нямаш никакво чувство за стил.

— Много те моля. Искам брат ми да ме приеме на сериозно.

— Че брат ти не вярва ли в Дядо Коледа?

— Моля ти се. Хората от семейството ми са ужасно сериозни и нямат чувство за хумор.

— Моля ти се, моля ти се — присмехулно повтори тя, но в закачката й нямаше злоба. — Тогава сигурно е трябвало да станат погребални агенти, а не пекари.

Томи очакваше тя лекомислено да нахлупи червената фланелена капела с характерната за нея предизвикателност, но Дел я натъпка обратно в джоба.

— Благодаря ти — признателно въздъхна той.

— Заведи ме при сериозния Ги Мин Фан, който няма чувство за хумор и е отявлен активист на движението срещу Дядо Коледа.

Томи я преведе по едната страна на цеха — от изпълнената със съоръжения и врати от неръждаема стомана работна площ до складовете и колоните хладилници. Всички помещения бяха добре осветени от ненатрапчиво флуоресцентно осветление; цареше чистота и стерилност почти като в болница.

Не беше идвал в пекарната поне от четири години, а в това време бизнесът се бе разширил, така че сега Томи не познаваше много от работниците в нощната смяна. Изглежда всички бяха виетнамци и главно мъже. Повечето вършеха работата си така съсредоточено, че изобщо не забелязаха посетителите.

Малцината, които вдигнаха глави, обърнаха внимание повече на Дел Пейн, а към Томи погледнаха едва-едва. Макар още подгизнала от дъжда и опърпана, тя беше привлекателно момиче. Влажната и прилепнала към тялото бяла униформа загатваше за съблазнителни форми.

Томи беше доволен, че тя не си сложи шапката на Дядо Коледа. Шапката би представлявала прекалено необичайна гледка, която и усърдните виетнамци не биха могли да пренебрегнат. Всички биха се вторачили в нея.

Кабинетът на началника беше в десния преден ъгъл на цеха, четири стъпала по-горе от пода, на който се работеше. Две от стените му бяха стъклени, така че през тях шефът можеше да наблюдава работата в цялата пекарна без да става от бюрото си.

Най-често Ги прекарваше смяната в цеха — работеше рамо до рамо с пекарите и помощниците им. Сега обаче седеше в кабинета си зад компютъра, с гръб към стъклената стена.

След като хвърли поглед към таблиците на монитора, Томи реши, че брат му изготвя компютърен модел на всяка нова рецепта. Явно някоя от пастите не беше излязла от пещите в желания вид и острия пекарски нюх се бе оказал недостатъчен за откриване на проблема.

Ги не се обърна веднага, когато Томи и Дел влязоха и затвориха вратата.

— Една минутка — подвикна той през рамо, а пръстите му продължаваха да шарят по клавиатурата.

Дел побутна Томи с лакът и посочи с очи червената фланелена шапка, която стърчеше от джоба й.

Той се намръщи.

Дел се захили и натисна шапката по-навътре.

Когато престана да набира, Ги извъртя стола си и мисълта, че е влязъл някой от работниците, и зяпна, когато позна брат си.

— Томи!

За разлика от брат им Тон, Ги Мин нямаше нищо против американското име на Томи.

— Изненадах ли те? — попита Томи.

Ги се надигна от стола си с усмивка и тогава забеляза, че спътникът на Томи също не е от работниците му. Огледа добре Дел и усмивката му замръзна.

— Весела Коледа! — поздрави го тя весело.

На Томи му се искаше да й запуши устата не защото поздравът й беше неуместен — в края на краищата Коледа беше след седем седмици и в магазините вече продаваха коледна украса, — а защото думите й едва не го накараха да прихне, а смехът нямаше да му помогне да убеди Ги в сериозността на положението.

— Ги — започна Томи, — бих искал да ти представя една моя приятелка, госпожица Дел Пейн.