Тик-так

В предната част на горната палуба имаше закрепена масичка за хранене на открито, а зад нея огромна издигната платформа за слънчеви бани, която заемаше цялата кърма. От дясната страна покрити стълби водеха към долната палуба.

Скути бе застанал на платформата и се взираше в пяната, която оставаше зад кърмата на яхтата. Беше така погълнат от заниманието си, сякаш преследваше котка и дори не вдигна глава към Томи.

На горната палуба командната рубка имаше покрив и защитно стъкло и задният рул можеше да се използва само при хубаво време. Кабината беше покрита с тежко, изработено по поръчка покривало и Дел го беше разкопчала, за да се добере до таблото за управление.

Томи разбута веещите се половини и се озова в сумрачно помещение, осветено само от светлинките по контролното табло.

Дел седеше на капитанското място. Извърна глава от предното стъкло, осеяно с дъждовни капки, и подхвърли:

— Добре се справи.

— Не съм съвсем сигурен — притеснено отвърна той и остави оръжията до нея. После смъкна ципа на един от джобовете на якето. — То е още някъде там.

— Но ние сега сме по-бързи от него — движим се с висока скорост и сме в безопасност — увери го тя.

— Може би — кимна той, докато добавяше девет патрона в пълнителя на магнума, като с треперещи пръсти заместваше изстреляните патрони с нови. — За колко време ще стигнем пристанището?

Като направи бързо и умело десен завой, Дел обясни:

— В този момент достигам максималната скорост. Движим се доста бързо и ще трябва да понамаля, но ще ни трябват около две минути.

На различни места в центъра на обширното пристанище имаше постоянно закотвени лодки, чийто сивкави очертания изплуваха в мрака. Доколкото можеше да се види в дъжда, тяхната яхта беше единственият движещ се плавателен съд.

Дел продължи:

— Въпросът е, че когато стигнем остров Балбоа, трябва да потърся свободно място на пристана, а това може да отнеме още време. Слава Богу, нивото на водата е още високо, а нашата хубавица не гази надълбоко — няма да имаме проблем с акостирането.

Като зареждаше и двете оръжия, той полюбопитства:

— А как успя да запалиш двигателите без ключ?

— Свързах кабелите на запалването.

— Не ми се вярва.

— Намерих ключ.

— Глупости.

— Е — безгрижно махна с ръка тя, — трябва да избереш едното от двете обяснения и да се задоволиш с него.

От горната палуба долетя ожесточеният лай на Скути.

Стомахът на Томи нервно се сви, а сърцето му се изпълни с ужас.

— Господи, започна се отново!

Въоръжен с карабината и пистолета, той отново мина през найлоновото покривало и излезе в нощта и дъжда.

Скути все още стоеше на пост върху платформата за слънчеви бани и се взираше в разпенената диря на яхтата.

Остров Балбоа се приближаваше.

Томи бързо се изкачи на горната палуба и се озова при кучето.

Около платформата нямаше перила, а само ниска оградка и на Томи не му искаше да застане там и да се подложи на риска да падне в морето. Започна да пълзи по корем върху брезента, покриващ платформата, подмина кучето и също се вгледа в дирята.

В полумрака не се виждаше нищо необикновено.

— Какво има, приятелче?

Скути вдигна към него почти човешкия си поглед и изскимтя.

Томи виждаше добре пяната, но не можеше да види кърмата, която беше доста по-ниско от палубата. Като се издърпа напред и подаде гърди над оградката, Томи огледа задната, по-ниска част на яхтата.

Под него, зад покритата горна палуба, се намираше някакво сервизно помещение. По-голямата му част се закриваше от платформата за слънчеви бани, върху която Томи лежеше в момента и почти не се виждаше.

Под прикритието на нощта и дъжда, скрит зад платформата, дебелакът се бе изкатерил откъм пристанището и се бе заловил за перилата на сервизното помещение. Беше се скрил под покривалото му, преди Томи да почне за стреля.

Кучето побърза да се скрие в затворения люк непосредствено до платформата.

За да последва лабрадора, Томи трябваше да остави пистолета. Отвори люка, като държеше мосберга с една ръка.

В дъното на летите полупрозрачни стъпала имаше лампа, на чиято светлина се виждаше, че нещото-самарянин се изкачва нагоре. Змийските му очи проблясваха и то изкрещя към Томи.

Кота стисна пушката с две ръце, Томи изстреля целия пълнител в чудовището.

То се хвана за перилото и се задържа с усилие, но последните два куршума го накараха да се пусне и да се строполи по стълбите. После скочи на крака и се загуби в сервизното помещение.

Както и по-рано, изстрелите зашеметиха чудовището. Като съдеше по опита си обаче, Томи знаеше, че го е извадил от строя не за дълго. По стъпалата дори не беше капнала кръв. То изглежда поглъщаше изстрелите от упор, без да получи истински рани.

Като махна пушката, Томи вдигна 44-калибровия пистолет. Тринайсет куршума. Те можеха да стигнат, за да може да запрати звяра още два пъти по стълбите, но след това нямаше да остане време за презареждане.

До него изникна Дел. Беше бледа и още по-разтревожена отпреди.

— Дай ми пушката — настоятелно го помоли тя.

— Кой управлява кораба?

— Блокирах руля. Дай ми карабината и мини напред — по десните стълби до предната палуба.