Тик-так

Ако се беше върнал вкъщи при майка си за да похапне ком тай кам и пържени зеленчуци със сос нуок мам, нямаше да си е у дома при иззвъняването на вратата, нямаше да намери куклата, а сега щеше да си е в леглото, да си спи спокойно и да сънува обетованата земя на върха на приказната планина Фи Лай, където всички са безсмъртни, прекрасни и невероятно красиви по двайсет и четири часа на ден, където всички живеят напълно хармонично и никога не се обиждат един друг. Но неее, това не му стигаше. Неее, той трябваше да обиди майка си, да докаже колко е независим, като вечеря хамбургери, хамбургери и пържени картофки, хамбургери и пържени картофки плюс порция запържен лук и шоколадов шейк — господин Голямата клечка със собствен телефон в колата и нов корвет, който флиртува със русата сервитьорка, защото си пада по нея, след като светът е пълен с прекрасни, интелигентни и очарователни виетнамски момичета — навярно най-свестните жени на света, — които никога не биха го нарекли „любителю на тофу“, никога не крадат коли, като ги палят с кабелите, не си мислят, че са били отвличани от извънземни, не заплашват да ти пръснат черепа, когато искаш да разгледаш картините им, не крадат яхти, които после подпалват, разкошни виетнамки, които никога не говорят с гатанки, не казват „реалността е онова, което ти си мислиш, че е“, нямат никакъв опит в хвърлянето на ножове, не носят като медальон куршума, убил баща им, не се разхождат с огромни черни кучета с пърдящи гумени кренвирши в уста. Не, той не пожела да си отиде вкъщи и да вечеря с ком тай кам, трябваше да пише глупавите си детективски романи вместо да стане лекар или пекар, а сега, като награда за егоизма, арогантността и ината си щеше да умре.

Просто се дръж!

Щеше да умре.

Просто се дръж!

Ето го сега дългият сън, голямото сбогуване.

Дръж се!

Томи отвори очи.

Не биваше да го прави.

Остров Балбоа, където нямаше сграда, по-висока от три етажа, където половината къщи бяха бунгала и вили, сега изглеждаше голям като Манхатън, извисяващ се застрашително над него.

С бясно въртящи се витла седемнайсетметровата буйно горяща яхта се вряза в брега та върха на придошлия прилив. Газеше водата не повече от половин метър и фактически прелетя, слава Богу, въпреки размерите си, като състезателен скутер. Вмъкна се между двата кея (единият вече бе украсен за Коледа) и се удари в масивния, армиран бетонен вълнолом с отвратителен трясък и скрибуцане, което накара Томи да изкрещи от страх. Там, където свършваше водата, корпусът — макар и от най-здравите — се разцепи и разкъса при самия нос. Ударът рязко забави яхтата, но дизеловите двигатели бяха така мощни, че корабът се стрелна напред, опита се да се покатери окончателно по вълнолома, повдигна се до него и надвеси нос над широката пешеходна алея, като че ли смяташе да измине целия път от пристанището и да се добере до входа на една от големите къщи по крайбрежието. Накрая се разтресе силно и спря окончателно на вълнолома, макар че тоновете морска вода, изливащи се в строшения корпус, го теглеха застрашително назад.

Томи прелетя през палубата и се удари странично в десния перваз. Успя да се държи през цялото време на катастрофата за перилата и сега имаше усещането, че си е изкълчил лявото рамо. Изправи се сред развалините без сериозни наранявания и когато яхтата спря напълно, пусна перилата и тръгна странично през носа към Дел.

Когато я достигна, тя вече се бе изправила сама.

— Хайде бързо да се махаме оттук.

Сега кърмата на яхтата гореше още по-ярко. Огънят бързо плъзваше напред, вече излизаха пламъци от прозорците на долните каюти.

Зловещ и смразяващ кръвта вой долетя изпод разпространяващите се пламъци. Можеше да е струяща навън пара или хидравлична течност, излизаща от спукана тръба… а можеше и да е викът на заклещения демон.

Цялата палуба беше наклонена три-четири градуса, тъй като яхтата се бе опряла на вълнолома. Дел и Томи се изкачиха по платформата, която бе изскочила от водата и се беше опряла в пешеходната алея.

Из къщите на доскоро спящото крайбрежие започнаха да примигват лампи.

Скути се поколеба при дупката в перилата, после скочи на бетонната повърхност от вътрешната страна на вълнолома.

Томи и Дел го последваха. Височината, от която трябваше да скочат, беше около три метра.

Кучето се затича по алеята, като че ли имаше точно определена цел.

Дел и Томи го последваха. Мъжът се обърна веднъж назад. Вече бе претръпнал от изключителните събития тази нощ, но въпреки това остана изумен от вида на огромната яхта, изправена върху вълнолома и надвиснала над пешеходната алея — приличаше на Ноевия ковчег, излязъл на брега след Великия потоп.

По близките прозорци бяха започнали да се появяват разтревожени лица, но нямаше още отворени врати и надигнали се в нощта уплашени гласове, когато Томи, Дел и кучето се добраха до най-близката уличка встрани то пешеходната алея. Отправиха се към центъра на острова.