Тик-так

Докато приемаше поздравленията отвън, Дел напомни на всички, че в голямата бална зала на хотел „Мираж“ в седем часа вечерта щеше да има прием. Имаше всички изгледи той да се превърне в партито на годината.

Когато двамата младоженци и Скути останаха отново сами на задната седалка на лимузината, Дел попита:

— Не си вече уморен?

— Не знам какво ми става, но се чувствам като току-що станал от най-дългия сън в живота си. Усещам толкова много енергия в себе си, че просто не ми се вярва.

— Чудесно — изчурулика тя и се притисна до него.

Той плъзна ръка около кръста й и изведнъж се развълнува от топлината и съвършените форми тялото до неговото.

— Не се връщаме в хотела — съобщи му тя.

— Какво? Защо?

— Заръчах на Мъмингфорд да ни откара право на летището. Връщаме се веднага в Ориндж.

— Но аз си мислех… искам да кажа… няма ли да… О, Дел, толкова искам да останем насаме с тебе.

— Няма да те карам да консумираш брака ни, преди да си научил всичките ми тайни.

— Но аз искам да го консумирам — отсече той. — Искам да го консумирам тая сутрин, колкото може по-бързо, още тук в лимузината!

— Да не би да си ял прекалено много тофу? — закачливо го попита тя.

— Освен това ако се върнем в Ориндж, ще изпуснеш собственото си парти довечера.

— Полетът в едната посока трае по-малко от час. А там имаме не повече от два часа работа. Ще се върнем навреме и дори ще си починем. — Тя сложи ръка в скута му. — Ще ни остане и време за най-хубавото.

В къщата си на полуостров Балбоа Дел отведе Томи на горния етаж в студиото, където създаваше картините си.

Навсякъде имаше окачени платна, а някои бяха изправени на купчини до стените — имаше около стотина. Повечето представляваха изключително странни пейзажи от места, каквито никога не са съществували по света, и сцени с такава смайваща красота, че Томи, без да иска, се просълзи.

— Нарисувах ги чрез виждане от разстояние — обясни тя, — но някой ден се надявам да отида там лично.

— Къде?

— Ще ти обясня по-късно.

Осем картини се различаваха от всички останали. Бяха портрети на Томи, изработени с фотографския реализъм на пейзажите.

Той смутено примигна.

— Кога успя да ги нарисуваш?

— През последните две години. Оттогава започнах да те сънувам. Знаех си, че ти си човекът, предопределен за мен от съдбата, а после ти просто влезе в ресторанта и си поръча два хамбургера.

Дневната в къщата на семейство Фан на Хънтингтън Бийч беше досущ като дневната в къщата на госпожа Дай, макар че мебелите бяха може би по-скъпи. На едната стена висеше изображение на Иисус със свещеното му сърце, а в ъгъла се намираше будистки олтар.

Майка Фан седеше в любимия си фотьойл, пребледняла и с увиснала челюст, защото бе приела новината за сватбата като удар с тиган през лицето.

Скути утешително ближеше ръката й, но тя, изглежда, не го забелязваше.

Томи и Дел седяха на канапето и се държаха за ръце.

— Първо, госпожо Фан, искам да разберете, че семействата Пейн и Фан могат да станат най-добрата възможна комбинация, която човек може да си представи, мощен съюз на таланти и сили, а майка ми и аз сме готови да ви прегърнем като най-близки хора. Искам да ми дадете възможност да обичам вас и господин Фан, братята и сестрата на Томи, а освен това държа всички вие също да се научите да ме обичате.

— Ти ми открадна сина — изстена госпожа Фан.

— Не — тръсна глава Дел. — Откраднах една хонда и едно ферари, после взех назаем камиона, задигнат от демона, но не съм откраднала сина ви. Той ми даде сърцето си съвършено доброволно. А сега, преди да кажете още нещо, за което по-късно може и да съжалявате, нека да ви разкажа за мене и за майка ми.

— От тебе не може да се очаква нищо добро.

Без да обръща внимание на обидата, Дел подхвана:

— Преди двайсет и девет години, докато карали колата си по един от най-красивите пътища от Лас Вегас към турнир по покер в Рино, родителите ми били отвлечени от извънземни в самотен участък от пътя близо до Калното езеро в Невада.

Загледан в Дел, Томи си спомни за странния разговор, който му беше прозвучал като чиста лудост тогава, и я поправи:

— На юг от Тонопа.

— Точно така, скъпи — кимна Дел. А на майката на Томи обясни: — Били отнесени на кораб-майка, където ги изследвали. Позволили им да запомнят това, защото извънземните, които ги похитили, били с добри намерения. За нещастие в повечето отвличания се намесват и зли извънземни сили, чийто планове за планетата ни са крайно несправедливи и затова те блокират паметта на отвлечените за станалите събития.

Майка Фан се намръщи към Томи.

— А ти беше груб с госпожа Дай, дори не остана за чай, избяга и се ожени за тая луда жена. Тя забеляза, че Скути ближе ръката й, и го пропъди. — Прибери си езика, краставо псе!