Тик-так

Като че ли не беше реално същество, а книжна японска скулптура. Демонът продължи да се свива сам в себе си и да става все по-малък и по-малък, докато накрая блесна нещо като светкавица, която не позволи да се види какво точно стана, и се превърна отново в парцалена кукла, точно каквато Томи бе видял на прага на дома си — нескопосана фигура от бял памук с черни шевове на мястото на очите и устата.

Като посочи розовеещото небе навън, госпожа Дай измърмори със задоволство:

— Днес ще бъде хубав ден.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Всички изчистиха кръвта от челата си с намокрени книжни салфетки.

Двете виетнамки седнаха край кухненската маса.

Майка Фан извади кутийка с мехлем от хладилника и превърза ухапаната ръка на фризьорката.

— Боли ли те?

— Добре съм, нищо ме няма — отвърна Ки Транг Дай. — Ще зарасне бързо, няма страшно.

Парцалената кукла лежеше кротко на масата.

Томи не можеше да откъсне очи от нея.

— Какво има в това проклето нещо?

— Сега ли? — попита госпожа Дай. — Повечето е пясък. Малко речна кал. Змийска кръв. И още някои неща, които е по-добре да не знаеш.

— Трябва да я унищожа.

— Тя вече не може да ти навреди. Аз сама ще я разваля — заяви госпожа Дай. — Ако не го направя по правилата магията ще остане.

— Тогава развалете я още сега, веднага!

— Трябва да почакам до обяд — слънцето да е високо, а в другата част на света да е нощ — тогава ще се развали магията.

— Това е логично — съгласи се с разбиране Дел.

Госпожа Дай се надигна от масата.

— Вече готови ли сте за чай?

— Искам да видя как това нещо става на парчета, а вътрешностите му се разпиляват на вятъра — настоя Томи.

— Не може да гледаш — възрази госпожа Дай, като вземаше чайник от бюфета. — Магията е работа на самата магьосница, никой друг не трябва да гледа.

— Кой го казва?

— Правилата са определени от древните магьосници от поречието на Ксан, не от мене.

— Сядай, Туонг, престани да се тревожиш, пий си спокойно чая — намеси се майка Фан. — Караш госпожа Дай да си мисли, че не й вярваш.

Дел хвана Томи за ръка.

— Може ли да поговорим?

Тя го изведе от кухнята в столовата, а Скути ги последва.

Там Дел му прошепна:

— Недей да пиеш от чая.

— Какво?

— Може би има и други, не толкова демонични начини да се накара блудния син да се върне в стадото.

— Какви начини?

— Някаква отвара например, комбинация от екзотични треви, наркотици, щипка речна кал — кой знае? — продължи да шепне Дел.

Томи се извърна към отворената врата на кухнята и погледна. Майка му изваждаше и нареждаше сладки и парчета кейк, а госпожа Дай запарваше чая.

— Възможно е — продължи да шепне Дел — госпожа Дай да си е наумила твърдо да те върне към добрите стари виетнамски традиции и към семейството ти. Може би е започнала драстично с куклата, докато в крайна сметка една солидна доза от специалния магически чай ще свърши по-добра работа.

В кухнята госпожа Дай вече нареждаше чашите и чинийките на масата. Дяволската кукла лежеше там и кротко наблюдаваше приготовленията с очи от кръстосани конци.

Томи влезе в кухнята и съобщи:

— Мамо, мисля вече да си тръгвам.

Майка Фан вдигна глава от кейка, който режеше.

— Изпий си чая и хапни нещо, после тръгвай.

— Не, искам да си тръгна веднага.

— Не бъди груб, Туонг. Ще позвъня на баща ти, той ще мине оттук и ще ни вземе, на път към пекарната.

— Дел и аз си тръгваме веднага — настоя Томи.

— Нямате кола — припомни му тя. — Колата на тая луда жена е само купчина желязо в гаража.

— Но камионът е още отвън. Дори моторът му работи на празни обороти.

— Камионът е краден — намръщи се майка Фан.

— Ще го върнем — обеща Томи.

— А какво ще правим със строшената кола в гаража? — обади се госпожа Дай.

— Мъмингфорд ще изпрати някой да я вземе — обеща Дел.

— Кой?

— Моят иконом. Утре.

Томи, Дел и Скути излязоха в дневната и под краката им заскърцаха стъкла от счупения прозорец.

Госпожа Дай и майка Фан ги последваха.

Докато Томи дърпаше резето на входната врата и я отключваше, майка му го попита:

— Кога ще те видя пак?

— Скоро — обеща той и последва Дел и Скути на верандата.

— Ела довечера на вечеря. Ще приготвя ком тай кам, любимото ти блюдо.

— Това звучи добре, мамо. С удоволствие ще дойда.

Госпожа Дай и майка Фан също излязоха на верандата и фризьорката попита:

— Госпожице Пейн, кога ви е рождения ден?

— На Коледа.

— Сериозно?

Като се спускаше по стъпалата, Дел подхвърли:

— На двайсет и първи октомври.

— Кое е вярното? — попита прекалено заинтересовано госпожа Дай.

— Четвърти юли — продължаваше Дел. А на Томи шепнешком обясни: — На тях винаги им трябва да знаят рождената дата, за да направят магията.

Като последва Дел към предната стълба, госпожа Дай отново подхвана:

— Имате прекрасна коса, госпожице Пейн. За мен е особено удоволствие да правя прически на жени с толкова хубави коси.

— Може би защото така си осигурявате по някой кичур за вашите магии — засмя се Дел и заобиколи камиона към шофьорската врата.

Томи отвори дясната врата на кабината и пусна кучето да влезе.

Майка му и госпожа Дай седяха една до друга на стъпалата на предната врата — едната с черни работни панталони и бяла блуза, другата с розов анцуг. Помаха им.