Тютюн

— О, бъди спокоен!… Не те ревнувам!… Нито ме интересува дали тази напарфюмирана гъска е вече твоя любовница, или не… Но просто виждам, че съвсем правилно са те изключили от партията. Сега разбирам и лекомислието, с което се опита да разрушиш единството й.

— Не, нищо не разбираш!… — мрачно произнесе Павел, като запали цигара.

— Значи, тук се обсъждат идеите на Задграничното бюро за широка платформа?… — попита тя. — За съюзници от дребната буржоазия, за благоразумно офейкване от опасните акции и тъй нататък!

— Обсъждат се долу!… — кипна той. — Това се иска и от работниците, но вие сте слепи и не го виждате… А офейкването от акциите е подлост, която измисляш сега.

— Комунистите трябва да бъдат добре облечени, бръснати и засмени… — горчиво продължи Лила. — Какво беше още?… Ах, да!… Трябва да бъдат заобиколени и с красиви буржоазни момиченца. Това пак ли се иска отдолу?

— Не ти ли е съвестно да изопачаваш? — презрително попита той.

— Не, не ми е съвестно!… — озъби се тя. — Защото нещо ме боли… Боли ме ужасно, много повече, отколкото предполагаш… И болката иде от това, че ако днес си фракционер, утре ще станеш търгаш като брат си, а в други ден — враг на работническата класа.

— Да ти кажа ли откъде идва твоята болка? — попита той внезапно.

— Откъде?

— От заблудата ти да мислиш, че комунисти могат да бъдат само работниците… Но комунисти или зародиш на комунисти има навсякъде: в театъра, в университета, в администрацията, в армията… И от усилията на всички под ръководството на партията се ражда общият успех, победата на работническата класа.

— Да не искаш да кажеш, че комунисти има в полицията или между тютюневите магнати?

Павел не отговори. Стори му се, че бе излишно да отговаря. Каквото и да кажеше, тя нямаше да го разбере сега. Но дори в тоя момент, когато бе скована от тесногръдието на сектантството си и от злостното желание да преувеличава, у нея имаше нещо прекрасно, в което блестеше достойнството, гордостта и вярата на работническата класа в собствените си сили. Стори му се, че тя бе неузрял, но вълнуващ образ на жената от бъдещето, за което се бореше. Той съзна, че я обича заедно с всички сегашни несъвършенства на характера й, заедно с еснафския й морал, с целомъдрената й студенина, с ограничеността на мисленето й. Ала колко дълбока бе пропастта, която го разделяше от нея!… Колко непримирим бе фанатизмът, с който го осъждаше!… Колко бавно се развиваше човешката личност и колко много път трябваше да извърви тя, докато разбере необятната сложност на нещата, хората и събитията!…

Павел внезапно почувствува тъга. И тази тъга идеше от контраста между нежнорусия, акварелен оттенък на красотата й и студения, враждебен пламък в тия сивосинкави очи, от желанието да я прегърне и грубия начин, по който тя щеше да го отблъсне, от това че той я обичаше, а тя изпитваше пълно недоверие към него. Стори му се, че никога вече нямаше да станат близки и че когато тя разбере истината, животът им ще бъде протекъл, а любовта — мъртва. Значи, не трябваше повече да мисли, да разсъждава върху това. Край!… Толкова много задачи стояха в живота му!… Той удари нервно с длан върху масата и запали нова цигара.

Лила го наблюдаваше иронично.

— Защо дойде при мене? — попита той. Гласът му бе остър и зъл.

— Защото не очаквах да заваря това момиче.

— Не ме интересува какво си очаквала… Аз съм длъжен да запазя от подозренията ти дъщерята на един партиен другар. Ако отидеш при него и го разпиташ, ще видиш какви са отношенията ми с това дете.

— Не чувствувам нужда от проверки.

— Значи, клеветиш без доказателства.

— Не клеветя, а се бунтувам срещу лекомислието ти.

— Кое ти дава право да се занимаваш още с него.

— Партията и миналите ни отношения… Ти си длъжен да ми кажеш какво ще правиш по-нататък.

— Не съм длъжен, но ще го направя от съжаление към глупостта ти… И така, бъди спокойна!… Нямам никакво намерение да издавам партийни тайни или развалям реномето ти… Само това те интересува, нали?

— Не. Интересува ме лично още едно нещо: ще съжалявам, ако потънеш в търговското блато на брат си.

— И от това няма опасност… — горчиво се изсмя той. — След няколко дни заминавам за чужбина.

— В чужбина ли?

— Да. В чужбина.

— Какво ще правиш там?

Лила го погледна отново с враждебно присвити очи, с хладния, синкав пламък, който гореше в зениците й.

— Ще намеря другари, между които мога да диша свободно — рече той. — Ще остана там, докато старите изпитани работнически деятели влязат отново в ръководството на партията, докато младежите, които командуват сега, се вразумят и престанат да крият указанията на Коминтерна, докато изтрезнеете и поправите глупостите си.

— Кое наричаш глупости? — с насмешка попита тя.

— Всичко, което бълнувате и вършите сега!… — зачервен от гняв, произнесе той. — Кухите ви формули, фантастичните ви лозунги, „стратегическите“ ви удари срещу Земеделския съюз, който в момента може да ни бъде съюзник… А връх на всичко е безобразието ви отношение към Коминтерна и Задграничното бюро.