Ирина чете през целия следобед в къщи, а надвечер отиде в библиотеката да прегледа главата за херниите в един многотомен немски учебник по хирургия. Когато излезе оттам, бе станало време за вечеря. По улиците се стелеше здрачът на дъждовната вечер. Мокрият паваж отражаваше светлините на лампите, забулени в изпаренията, а от юг полъхваше топъл и влажен ветрец.
Ирина се отправи към ресторанта, но когато пресичаше „Московска“, попадна във фаровете на една кола, която идеше от площад „Александър“. Колата спря изведнъж с бърз удар върху спирачките. Заслепена от фаровете, Ирина побърза да стигне до отсрещния тротоар и се обърна с досада към колата. От последната слезе един мъж, който забърза към нея. Тя помисли, че това е шофьорът, който искаше да я изругае, защото го принуди да спре така внезапно. Непознатият беше облечен с пардесю, но гологлав. Близката лампа осветяваше половината от лицето му. И тогава Ирина го позна.
— Борис!… — прошепна тя с горчиво, неописуемо вълнение, което я задави изведнъж.
— Ела да вечеряме някъде — каза той просто. За пръв, за единствен път Ирина долови, че и в неговия глас имаше вълнение. Обзе я безпомощност.
— Къде?… — премаляло попита тя.
— Все едно — отговори той. — Може и в къщи. Ирина го погледна слисано.
— Ти не си на себе си?… А Мария?
— Мария вече не съществува.
Борис се усмихна студено и тъжно. Ирина не разбра нищо. Познатият глас, тъмните очи парализираха мисълта й, подчиняваха волята й, обхващаха цялото й същество с магията на октомврийския следобед преди четири години, когато го видя за първи път. Някаква сила я тласкаше отново към мъчителното и сладостно чувство на миналото. Тя направи опит да се овладее, но не можа.
— Качи се в колата — рече той.
— Трябваше поне да ме предупредиш!… — прошепна тя. — Жестоко е да действуваш така… Трябваше да имам време да помисля.
— Аз те видях случайно.
— Няма значение… Ужасно е да постъпваш така.
— Добре. Да се махна ли?
— Моля те! — произнесе тя отчаяно.
Той се изсмя тихо и мрачно, сякаш на себе си.
— Няма да те оставя — рече той. — Качи се в колата.
— Ще го направя, не бързай!… Остави ме да дойда на себе си… Боиш се да не те видят ли?
— Не. Това е без значение.
Ирина седна до него на предното място. Той подкара колата бързо.
— Къде отиваме? — попита тя.
— В „Юнион“.
— Бих предпочела ресторанта, в който се храня всяка вечер… На „Кракра“ и „Цар Освободител“.
— Добре.
Пред Външното министерство той направи остър завой да избегне сблъскването с един камион и не обърна никакво внимание на постовия стражар, който му изсвири да спре.
— Внимавай да не направиш катастрофа — предупреди тя. — Утре вестниците ще пишат, че съм била в колата ти.
— Има ли кой да се разсърди? — Той я погледна мрачно.
— Да, баща ми!… — каза тя. А после добави: — Ти си загубил последното нещо отпреди: увереността, че те обичам.
Ирина изпитваше смесено чувство на тъга, страх и щастие. В ресторанта нервите й се уталожиха малко. Все същият си оставаше той!… Говореше топло, почти нежно, но тъмните му и мрачни очи следяха напрегнато израза на лицето й. Може би се опитваха да отгатнат решението й, може би го отгатваха вече, но със същата ужасна, затворена пресметливост, както преди. Той отново стоеше пред нея: студен, непроницаем и сигурен в себе си, както в оня есенен следобед, когато се срещнаха за първи път. Нищо не се беше променило у двамата оттогава. Те само почваха отново. Дори начинът, по който почваха, бе същият. Навярно тази вечер Борис щеше да я изпрати до къщи, без да се докосне до нея, за да достигне целта си по-сигурно на другия ден. Колко чудна бе тази способност у него да използува хората, без да ги разбира!…
Тя се загледа в строгия юношески израз на лицето му. В него нямаше отпуснатост, излишък от тлъстини, следи от безпътен живот и злоупотреба с удоволствия. Парите още не бяха покварили живота му. И тогава Ирина пак съзна това, което беше почувствувала през оня есенен следобед: че той не беше още ни подъл, ни алчен, ни развратен в обикновения смисъл на думата, а само човек, ожесточен от бедността и тикнат от нея по златния път на „Никотиана“. Сега Борис обръщаше погледа си назад. Нещо му липсваше. Може би това бяха часовете при параклиса. Навярно искаше да постигне в душата си някакво равновесие, което за него беше изобщо недостижимо. Той притежаваше изкуството да постига всичко, но след успехите му постигнатото се оказваше недостатъчно. Устремът към действие и чудовищната машина на „Никотиана“ го откъсваха от истинския живот. За филистерите богатството беше достатъчно, но той все още не можеше да се нарече филистер въпреки ограничената и суха пресметливост в духа си. Всъщност той беше измъчен и нещастен човек. Каква ненаситност, каква тревога, каква напрегнатост имаше в тия тъмни ледени очи!… Той беше осъден да загине. Златната треска на тютюна го водеше към гибел. И само Ирина, която го обичаше и познаваше, виждаше тази гибел.
— Защо ме гледаш така? — насмешливо попита той.